Miraclio's Weblog

Just another WordPress.com weblog

Моето участие в „Картини с думи и багри“

РОНДО – поезия от Мирослава Симеонова

РОНДО

Много спомени от този ден…

Все още сънен булевард,

вече оголени дървета,

надписът „Продава се”,

озъбен до небето!

От вятъра

подгонени листа.

Църквата,

потънала в безмълвие.

Моята настръхнала душа…

Облаци и монументи.

Неочаквани срещи

очаквани ядове.

Вечер! После нощ!

И започваш отначало –

още съненият булевард,

вече оголелите дървета….

МЕЧТАТА НА НЕЗРЯЩОТО МОМИЧЕ

Мечтая

да видя

колко синьо е небето,

колко изумрудено –

морето.

Колко натежал от

дъжд

е облакът?

Бял ли е

вятърът?

Зелени ли са

дърветата?

Пожълтели

ли са листата?

Колко високи

са планините

и безбрежни ли

са полята?

Мечтая да видя

колко червен е

огънят.

Колко жълто

е Слънцето?

Мечтая за Нищото

на тези, които

имат всичко

това!

ТЕСЕН ХОРИЗОНТ

О, тесен балкански хоризонт!

Молитвите се удрят в свода.

Господи, нима на чуваш стона?

Къде поела си,нещастна птичко?

А ти, ваятелю, къде?

Не трябва да извайваш статуи,

а после да се влюбваш в тях.

Ти искаш звездите да стигнеш,

но не забравяй – те са слънца!

О, тесен балкански небосвод!

Животът на много поколения

изтля под твоя облачен светлик.

И никъде под теб не е

моята родина.

СПОМЕН ЗА РИЛСКИЯ МАНАСТИР

Разгръщах прашните ти страници,

                                   историйо!

В едно дъждовно, сиво утро…

Дочувах вопъл на монах.

Опожарени ветрове свистяха.

Светлооки мечоносци умираха мъже.

Невести и моми коси преплели в знаме

политаха над страшна паст

надмогнали насилие и власт.

Навън дъждецът вече разговаря

с изпръхналата пръст.

А аз заплаквам ослепена

над Рафаиловия кръст.

ЕДИН УМОРЕН ВЛАК

На опустяла нощно гара

един влак е спрял замислено.

Опитва се да си спомни

любимата гладка

от последното пътуване.

Да се отърси от вятъра,

да съблече слънцето

и да облече нощта.

Отдавна

прочетени вестници

лежат безпомощно

в пустите купета

преди да дойде

чистачката.

Машинистът отпива

чашата с вино

и отива да си ляга.

За да сънува

поредното

дълго пътуване.

22 май 2019 Posted by | Uncategorized | Вашият коментар

И идва 1 март…

3 февр. 2019 Posted by | Uncategorized | Вашият коментар

Довиждане, кукери!

3 февр. 2019 Posted by | Uncategorized | Вашият коментар

Кукери

3 февр. 2019 Posted by | Uncategorized | Вашият коментар

Кукерландия…

3 февр. 2019 Posted by | Uncategorized | Вашият коментар

Кукерландия, Ямбол 2019

3 февр. 2019 Posted by | Uncategorized | Вашият коментар

Пловдив 2019, Европейска столица на кулутурата

Из изложбата Изкуство на Свободата. От Берлинската стена до уличното изкуство
Art of the freedom. From the Berlin wall to the street art

3 февр. 2019 Posted by | Uncategorized | Вашият коментар

Левски в представите на моите ученици

            Още от ранна детска възраст българското дете заживява с образите на велики наши предци – владетели, национални герои, държавници. Всред тях важно място е отредено на Г.С.Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски и Христо Ботев. Най-много тачен обаче е Васил Иванов Кунчев – Левски, Апостолът на свободата. Както образите на останалите революционери, така и на Апостола – в съзнанието на поколенията – претърпява метаморфози. От митологизация, към осъзнаване на действителния човек…

Вероятно и при мене Апостолът щеше да си остане митологизиран – от  Иван Вазовите „Апостолът в премеждие”, „Епопея на забравените” – стихотворението „Левски”, множеството случки, разказвани по градове и села – ако историята не беше моя професия и съдба. Наложи ми се – също така – да прочета почти цялата литература.Образът на Апостола бе приземен.

Сравняват го с известни негови съвременници – радетели на националната държава в Европа.Сравняват го с Каравелов и Ботев. Това, което за мене е най-привлекателно у Левски е, че той е въплъщавал най-хубавите черти на българите, че е бил еманация на най-доброто у българина – привързаност към род и родина, здрава духовна връзка с тях чрез християнството, съчетавал просветителското, космополитно дръзновение, съвременник на мощни освободителни и обединителни движения той мечтаел за национална държава, здраво и естествено отново приобщена към европейското семейство.

В своята дейност той не е бил фантазьор, а прагматик, по български земен човек. За разлика от Любен Каравелов, който се явява поддръжник на либералната демокрация във време, в което Балканите са разтерзавани от три империи – ретроградната и корумпирана Османска империя, изостаналата Руска империя и Австро-Унгария, която се опитвала да извърви пътя на просветения бонапартизъм – без Бонапарт.

В добрия смисъл на думата Ботев е небългарско явление.Неговата неспокойна , бунтарска душа, търсещата му мисъл – повече биха подхождали на един французин, отколкото на прагматичен българин от деветнадесети век.

С тази картина в съзнанието ми беше любопитно как моите ученици – гимназисти –  възприемат Левски, как се променя възприятието им за великия българин…

Те идваха в час по история с почти обожествен Левски. За тях той беше синеокият мъж от портрета в учебника, смелият герой, който без усилие прескача дълбоки ровове, Апостолът, който е посетил тяхното село, град, и е посял семето на бунта против тиранията – почти паметник, икона. Тази представа е оформена не само от четивата в буквари и читанки, началните учебници по история, но от разказите на родителите – сказ и легенда, предавана от уста на уста и от поколение на поколение. Малкото дете обожествява Левски – образът му е защитен от напластяванията, които ще се появят в юношеските години. Пропагандно-клиширан, изваден от историческия контекст Апостол, интернетските упражнения на учили-недоучили патриотари ще го гледа от портретите вече уморено. Ще види портрета му в кабинетите на доморасли политици – при това такива, които изпращат напълно противоречиви знаци в публичното пространство и ще започнат въпросите и…приземяването на Апостола. За да бъде последвано от нова ремитологизация. Ще възхвалява Мерсия Макдермот, но няма да признае епохалното дело на Димитър Страшимиров, Иван Унджиев, Николай Генчев. И въпросите заваляват:За република или монархия е бил? Имало ли е в живота му жена? Наистина ли не е мразел турците? Имало ли е в живота му жена?

И най-тъжното е когато отговорите станат еднозначни, едноцветни и образът на Апостола избелее, ще остане черно-бяла графика – за всеобща употреба.

Как един учител по история да се справи с това предизвикателство – да  направи образа на Васил Левски исторически достоверен? Сам – срещу Интернет, медии, политическа употреба и злоупотреба с великия българин, срещу думи, на които са извадени душите?

Остава му да вярва и се уповава на своята наука – да вярва, че с просветено слово и личен пример ще научи децата и младежите да гледат на Левски като жив човек – българин, изпреварил времето си, застанал начело на борбата за осъществяването на идеал, роден от  XIX век, с проекции към днешния ден.

http://www.prosveta.bg/novini/rezultati-ot-nacionalniya-uchitelski-konkurs-levski-v-moya-klas

17 юли 2017 Posted by | Uncategorized | Вашият коментар

Да се задъхаш от … подробности!

   Или как разчетох „Животът начин на употреба “ от Жорж Перек

Чудя се коя би била ключовата дума за книгата.

Според мене тази дума е „пъзел“. Не само защото един от героите -Бартълбут – е посветил живота си на пъзелите, дори е забравил заобикалящия го свят, за да ги  подрежда. Ако проследим историята на къщата, тя представлява пъзел на поколения обитатели и не винаги този пъзел се запълва успешно. Понякога парчетата липсват – изчезват, после се появяват, пак изчезват – и то завинаги. Така че можем да приемем за ключови думи „появяване“ и „изчезване“, „качване“ и слизане – на собственици и наематели, наследници и купувачи, временни обитатели. Динамиката в книгата може да бъде наречена и парад на материализма. Защото основен мотив на книгата са отношенията, пораждани от зависимостта спрямо материалното.

   Тази книга може да бъде наречана и галерия – тя на пръв поглед статично изобразява героите, с които е пренаселена, но когато човек се вгледа в тази галерия открива, наситено вътрешно движение в отделните картини…

    Тъй като в книгата присъстват – чрез съдбата на обитателите на Къщата – всички значими събития в историята на Франция, Европа и света от  XIX и XX век, че и по-рано – тя може да бъде разглеждана като своеборзанен исторически труд с впечатляваща достоверност в него.

  Не мога да се съглася със сравненията между творбата на Перек , „Божествена комедия“ на Данте и „Кентърберийски разкази“ на Чосър. Творбата на Съвременника ни не раздава присъди, не осъжда действията и пристрастията на героите. Той предлага на читателя първо да разбере митивите им, а след това да реши дали ще ги причисли в графа „добър“ или в графа „лош“. Дава му право на избор с кого да се идентифицира.

  От творбата на Чосър „Животът начин на употреба“ се отличава от привидно отсъствие на динамика. В творбата на Перек – както вече бе посочено – тя е вътрешно присъща.

     Ако си представим, че нашият свят изчезне, бъдещите археолози сполучливо биха могли да възстановят нашия материален свят по нея. Подробностите са впечатляващи. Каталогизиран е материалният свят на нашето време.

   Колаж – истории, описания, документи, рисунки…И енциклопедия, която се чете като роман.

1 юли 2016 Posted by | Литература | Вашият коментар

МОЯТ ПРОЧИТ НА „ПЛОВДИВ ЧЕТЕ 2016”

За да бъде по-точно, заглавието би трябвало да гласи „Моят  ПРИСТРАСТЕН прочит на „Пловдив чете 2016”. Затова пиша в момент, в който впечатленията ми са все още свежи и неподвластни на ерозията на времето.

Следя фестивала от самото му начало и смятам за подвиг – в тези времена – самото му провеждане. Предполагам, че това е не само хабене на сили и нерви, а истинско трошене на глави в стени, за да се случи този празник на духовността.

Моето участие в „Пловдив чете 2016” започна с представянето на списание Granta България” в голямата книжарница „Хеликон”. Темата на разглеждания брой беше „ Градът”, представен от Ст.Русинов, Нева Мичева и Манол Пейков. Пред нас се очерта Градът – не толкова като сгради, инфраструктура, а като човешко, социално, специфично духовно пространство. Всеки град с неговите дух и атмосфера, дори с митология – със свой особен код за разгадаване. Този особен код се опитаха да разчетат списанието, представяно от преводачката, издателя и редактора. В хода на разговора с публиката бяха дадени идеи за нови теми, които да бъдат разгледани в новите броеве на списанието.

Бях студентка по история във време, когато учехме подробно българската история, знаехме историята на Русия /тогава СССР!/, големите западни държави, но историята на съседните балкански държави беше…табу, поради което трябваше – вече когато табуто падна – да учим история на Югославия – днес Сърбия, Македония, Черна гора, Хърватска, Словения – и да прибавим – Албания. Трябваше да учим историята на модерна Гърция, Османската империя – по-късно Турция…Знаехме имената и някои от творбите на Иво Андрич, Милорад Павич, Исмаил Кадаре и неколцина други, но едва през деветдесетте научихме нови имена от духовния свят на тези народи и страни. Затова за мене винаги е било интересно представянето на автори от Европейския югоизток. И поради това с интерес очаквах представянето на две поредици на издателство ГЕЯ – ЛИБРИС – „Дунав – обединени в литературата” и „Ветровете на промяната”, осъществени с подкрепата на програмата „Творческа Европа” В рамките на тази програма издателството ни срещна с две водещи преводачки – професор Йонка Кръстева – от унгарски и Жела Георгиева – от сърбохърватски.

Бях впечатлена от представянето на Светислав Басара – Жела Георгиева е превела много негови творби, а именно „По следите на Свещения Граал”. Интересна за четене е „Ангелът на атентата” – да чуем какво казва австро-унгарският престолонаследник Франц Фердинанд – убит на 28 юни 1914 година в Сараево. Събитие, което ще положи началото на Първата световна война, останала и в съзнанието на българите като Голямата.

Очаквах с нетърпение срещата с критическото ядро на списание „Страница”, защото имах множество въпроси, свързани с днешната българска литература. Въпреки

импровизираните „рецензии в движение” успях да получа отговор:

  • че литературният живот в България е „вакханалия”, „джунгла”;
  • че литературната критика е жива;
  • че литературният критик е необходимият хищник, който трябва да изтребва от литературната нива слабите и вредните;

„Площад България” на Мирела Иванова е вик срещу апатията на българите, срещу обездушаването и отчуждението.

Важни послания отправи към читателите си Ани Илков. Той изрази – и в стиховете си, и в разговора с публиката своето виждане, че днешната българска интелигенция е…изчезнала, няма я, стопила се е. Че литературната сцена е затворена непробиваемо, много трудно „външен човек може да проникне.Но това, което ми прозвуча като  послание към нас бе „ОБИКНОВЕНИТЕ ХОРА НИКОГА НЕ ПРЕДАДОХА БЪЛГАРИЯ”.

Съботното събитие „Чети с мене” бе адресирано към децата. Но бе изпълнено със силното присъствие на влиятелни възрастни – Нейно кралско височество Лаурентин ван Оранйе, президентът Р.Плевнелиев, кметът И.Тотев, писатели, поети, журналисти, общественици, актьори и певци, между които изпъкващата със своя интелектуален чар Поли Генова. Те отправиха – не само към децата, но и присъстващите възрастни – важни послания:

  • заедно можем всичко;
  • не трябва да очакваме Неволята, а сами да се справяме с проблемите;
  • да запазим Детето в нас и др …

Следобедът ми беше посветен на издаденото от ИК”Жанет45” изследване „Балканският човек XIV – XVII век” – в три тома….Като човек, който познава перипетиите на историческото изследване, бих определила това изследване само с две думи:КОЛОСАЛЕН ТРУД… В същото време – разговор за „балканския” човек, за

„ ВЕЛИКИЯ АНОНИМ, който крачи по улиците…” , за разликата между „западния” човек / човек на разума/ и „източния” – човек на  СЪДБАТА. Неговото послание беше: НИЕ, ВСИЧКИ АНОНИМНИ ХОРА ИМАМЕ ПРАВО НА ИЗЛАЗ…НАДМЕННА ГЛУПОСТ Е ДА СМЯТАМЕ СВОЕТО СЪВРЕМИЕ ЗА ВРЪХ…Не съм съгласен, че „глината се прибира в глина….и все пак…”

За неделния ден оставих срещата с Теодора Димова – по повод сборника с есета, писани за портал „Култура”, озаглавен в печатния вариант „Ороци” Разговорът с публиката разкри трудностите около раждането на тази книга, особеностите около писането в Интернет-среда. Посочено бе, че там дори най-маловажния факт може да се окаже важен. И че незначителни неща няма.

Авторката сподели с нас колко съдбовно е било писането за нея, че то е било спасение, предопределение. Пътят към християнството… Името на бащата не я е потискало.

След като представи книга на Върджил Георгиу тя предаде своето послание:ВСЕКИ ЧОВЕК МОЖЕ ДА СЛУЖИ ЗА ОЛТАР!

Г. Кръстева зададе на Т.Димова въпрос за романа „Майките”, което бе повод да се поговори за съдбата на децата в България. Посочено бе, че днешните деца израстват в тотална липса на любов, че самотата на едно дете и по-страшна от самотата на възрастния. И че от това произтича огромната отговорност на възрастните да бъдат родители.

Когато свърши срещата с Т.Димова и напуснахме КЦ”Тракарт” вън валеше топъл, слънчев дъжд…А на площада пред Централна поща издателствата прибираха своите шатри… През цялото време – от 7 до 12 юни – там имаше много хора. Които намираха книга за себе си…. И аз намерих такива книги. Тази мисъл ме развеселяваше и ме караше да се чувствам не тъжна – поради приключващия празник – а щастлива с ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА НОВ, ПРЕДСТОЯЩ ПРАЗНИК….

И от доста набъбналия списък книги за четене…

 

14 юни 2016 Posted by | Uncategorized | Вашият коментар