Левски в представите на моите ученици

            Още от ранна детска възраст българското дете заживява с образите на велики наши предци – владетели, национални герои, държавници. Всред тях важно място е отредено на Г.С.Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски и Христо Ботев. Най-много тачен обаче е Васил Иванов Кунчев – Левски, Апостолът на свободата. Както образите на останалите революционери, така и на Апостола – в съзнанието на поколенията – претърпява метаморфози. От митологизация, към осъзнаване на действителния човек…

Вероятно и при мене Апостолът щеше да си остане митологизиран – от  Иван Вазовите „Апостолът в премеждие”, „Епопея на забравените” – стихотворението „Левски”, множеството случки, разказвани по градове и села – ако историята не беше моя професия и съдба. Наложи ми се – също така – да прочета почти цялата литература.Образът на Апостола бе приземен.

Сравняват го с известни негови съвременници – радетели на националната държава в Европа.Сравняват го с Каравелов и Ботев. Това, което за мене е най-привлекателно у Левски е, че той е въплъщавал най-хубавите черти на българите, че е бил еманация на най-доброто у българина – привързаност към род и родина, здрава духовна връзка с тях чрез християнството, съчетавал просветителското, космополитно дръзновение, съвременник на мощни освободителни и обединителни движения той мечтаел за национална държава, здраво и естествено отново приобщена към европейското семейство.

В своята дейност той не е бил фантазьор, а прагматик, по български земен човек. За разлика от Любен Каравелов, който се явява поддръжник на либералната демокрация във време, в което Балканите са разтерзавани от три империи – ретроградната и корумпирана Османска империя, изостаналата Руска империя и Австро-Унгария, която се опитвала да извърви пътя на просветения бонапартизъм – без Бонапарт.

В добрия смисъл на думата Ботев е небългарско явление.Неговата неспокойна , бунтарска душа, търсещата му мисъл – повече биха подхождали на един французин, отколкото на прагматичен българин от деветнадесети век.

С тази картина в съзнанието ми беше любопитно как моите ученици – гимназисти –  възприемат Левски, как се променя възприятието им за великия българин…

Те идваха в час по история с почти обожествен Левски. За тях той беше синеокият мъж от портрета в учебника, смелият герой, който без усилие прескача дълбоки ровове, Апостолът, който е посетил тяхното село, град, и е посял семето на бунта против тиранията – почти паметник, икона. Тази представа е оформена не само от четивата в буквари и читанки, началните учебници по история, но от разказите на родителите – сказ и легенда, предавана от уста на уста и от поколение на поколение. Малкото дете обожествява Левски – образът му е защитен от напластяванията, които ще се появят в юношеските години. Пропагандно-клиширан, изваден от историческия контекст Апостол, интернетските упражнения на учили-недоучили патриотари ще го гледа от портретите вече уморено. Ще види портрета му в кабинетите на доморасли политици – при това такива, които изпращат напълно противоречиви знаци в публичното пространство и ще започнат въпросите и…приземяването на Апостола. За да бъде последвано от нова ремитологизация. Ще възхвалява Мерсия Макдермот, но няма да признае епохалното дело на Димитър Страшимиров, Иван Унджиев, Николай Генчев. И въпросите заваляват:За република или монархия е бил? Имало ли е в живота му жена? Наистина ли не е мразел турците? Имало ли е в живота му жена?

И най-тъжното е когато отговорите станат еднозначни, едноцветни и образът на Апостола избелее, ще остане черно-бяла графика – за всеобща употреба.

Как един учител по история да се справи с това предизвикателство – да  направи образа на Васил Левски исторически достоверен? Сам – срещу Интернет, медии, политическа употреба и злоупотреба с великия българин, срещу думи, на които са извадени душите?

Остава му да вярва и се уповава на своята наука – да вярва, че с просветено слово и личен пример ще научи децата и младежите да гледат на Левски като жив човек – българин, изпреварил времето си, застанал начело на борбата за осъществяването на идеал, роден от  XIX век, с проекции към днешния ден.

http://www.prosveta.bg/novini/rezultati-ot-nacionalniya-uchitelski-konkurs-levski-v-moya-klas

Да се задъхаш от … подробности!

   Или как разчетох „Животът начин на употреба “ от Жорж Перек

Чудя се коя би била ключовата дума за книгата.

Според мене тази дума е „пъзел“. Не само защото един от героите -Бартълбут – е посветил живота си на пъзелите, дори е забравил заобикалящия го свят, за да ги  подрежда. Ако проследим историята на къщата, тя представлява пъзел на поколения обитатели и не винаги този пъзел се запълва успешно. Понякога парчетата липсват – изчезват, после се появяват, пак изчезват – и то завинаги. Така че можем да приемем за ключови думи „появяване“ и „изчезване“, „качване“ и слизане – на собственици и наематели, наследници и купувачи, временни обитатели. Динамиката в книгата може да бъде наречена и парад на материализма. Защото основен мотив на книгата са отношенията, пораждани от зависимостта спрямо материалното.

   Тази книга може да бъде наречана и галерия – тя на пръв поглед статично изобразява героите, с които е пренаселена, но когато човек се вгледа в тази галерия открива, наситено вътрешно движение в отделните картини…

    Тъй като в книгата присъстват – чрез съдбата на обитателите на Къщата – всички значими събития в историята на Франция, Европа и света от  XIX и XX век, че и по-рано – тя може да бъде разглеждана като своеборзанен исторически труд с впечатляваща достоверност в него.

  Не мога да се съглася със сравненията между творбата на Перек , „Божествена комедия“ на Данте и „Кентърберийски разкази“ на Чосър. Творбата на Съвременника ни не раздава присъди, не осъжда действията и пристрастията на героите. Той предлага на читателя първо да разбере митивите им, а след това да реши дали ще ги причисли в графа „добър“ или в графа „лош“. Дава му право на избор с кого да се идентифицира.

  От творбата на Чосър „Животът начин на употреба“ се отличава от привидно отсъствие на динамика. В творбата на Перек – както вече бе посочено – тя е вътрешно присъща.

     Ако си представим, че нашият свят изчезне, бъдещите археолози сполучливо биха могли да възстановят нашия материален свят по нея. Подробностите са впечатляващи. Каталогизиран е материалният свят на нашето време.

   Колаж – истории, описания, документи, рисунки…И енциклопедия, която се чете като роман.

МОЯТ ПРОЧИТ НА „ПЛОВДИВ ЧЕТЕ 2016”

За да бъде по-точно, заглавието би трябвало да гласи „Моят  ПРИСТРАСТЕН прочит на „Пловдив чете 2016”. Затова пиша в момент, в който впечатленията ми са все още свежи и неподвластни на ерозията на времето.

Следя фестивала от самото му начало и смятам за подвиг – в тези времена – самото му провеждане. Предполагам, че това е не само хабене на сили и нерви, а истинско трошене на глави в стени, за да се случи този празник на духовността.

Моето участие в „Пловдив чете 2016” започна с представянето на списание Granta България” в голямата книжарница „Хеликон”. Темата на разглеждания брой беше „ Градът”, представен от Ст.Русинов, Нева Мичева и Манол Пейков. Пред нас се очерта Градът – не толкова като сгради, инфраструктура, а като човешко, социално, специфично духовно пространство. Всеки град с неговите дух и атмосфера, дори с митология – със свой особен код за разгадаване. Този особен код се опитаха да разчетат списанието, представяно от преводачката, издателя и редактора. В хода на разговора с публиката бяха дадени идеи за нови теми, които да бъдат разгледани в новите броеве на списанието.

Бях студентка по история във време, когато учехме подробно българската история, знаехме историята на Русия /тогава СССР!/, големите западни държави, но историята на съседните балкански държави беше…табу, поради което трябваше – вече когато табуто падна – да учим история на Югославия – днес Сърбия, Македония, Черна гора, Хърватска, Словения – и да прибавим – Албания. Трябваше да учим историята на модерна Гърция, Османската империя – по-късно Турция…Знаехме имената и някои от творбите на Иво Андрич, Милорад Павич, Исмаил Кадаре и неколцина други, но едва през деветдесетте научихме нови имена от духовния свят на тези народи и страни. Затова за мене винаги е било интересно представянето на автори от Европейския югоизток. И поради това с интерес очаквах представянето на две поредици на издателство ГЕЯ – ЛИБРИС – „Дунав – обединени в литературата” и „Ветровете на промяната”, осъществени с подкрепата на програмата „Творческа Европа” В рамките на тази програма издателството ни срещна с две водещи преводачки – професор Йонка Кръстева – от унгарски и Жела Георгиева – от сърбохърватски.

Бях впечатлена от представянето на Светислав Басара – Жела Георгиева е превела много негови творби, а именно „По следите на Свещения Граал”. Интересна за четене е „Ангелът на атентата” – да чуем какво казва австро-унгарският престолонаследник Франц Фердинанд – убит на 28 юни 1914 година в Сараево. Събитие, което ще положи началото на Първата световна война, останала и в съзнанието на българите като Голямата.

Очаквах с нетърпение срещата с критическото ядро на списание „Страница”, защото имах множество въпроси, свързани с днешната българска литература. Въпреки

импровизираните „рецензии в движение” успях да получа отговор:

  • че литературният живот в България е „вакханалия”, „джунгла”;
  • че литературната критика е жива;
  • че литературният критик е необходимият хищник, който трябва да изтребва от литературната нива слабите и вредните;

„Площад България” на Мирела Иванова е вик срещу апатията на българите, срещу обездушаването и отчуждението.

Важни послания отправи към читателите си Ани Илков. Той изрази – и в стиховете си, и в разговора с публиката своето виждане, че днешната българска интелигенция е…изчезнала, няма я, стопила се е. Че литературната сцена е затворена непробиваемо, много трудно „външен човек може да проникне.Но това, което ми прозвуча като  послание към нас бе „ОБИКНОВЕНИТЕ ХОРА НИКОГА НЕ ПРЕДАДОХА БЪЛГАРИЯ”.

Съботното събитие „Чети с мене” бе адресирано към децата. Но бе изпълнено със силното присъствие на влиятелни възрастни – Нейно кралско височество Лаурентин ван Оранйе, президентът Р.Плевнелиев, кметът И.Тотев, писатели, поети, журналисти, общественици, актьори и певци, между които изпъкващата със своя интелектуален чар Поли Генова. Те отправиха – не само към децата, но и присъстващите възрастни – важни послания:

  • заедно можем всичко;
  • не трябва да очакваме Неволята, а сами да се справяме с проблемите;
  • да запазим Детето в нас и др …

Следобедът ми беше посветен на издаденото от ИК”Жанет45” изследване „Балканският човек XIV – XVII век” – в три тома….Като човек, който познава перипетиите на историческото изследване, бих определила това изследване само с две думи:КОЛОСАЛЕН ТРУД… В същото време – разговор за „балканския” човек, за

„ ВЕЛИКИЯ АНОНИМ, който крачи по улиците…” , за разликата между „западния” човек / човек на разума/ и „източния” – човек на  СЪДБАТА. Неговото послание беше: НИЕ, ВСИЧКИ АНОНИМНИ ХОРА ИМАМЕ ПРАВО НА ИЗЛАЗ…НАДМЕННА ГЛУПОСТ Е ДА СМЯТАМЕ СВОЕТО СЪВРЕМИЕ ЗА ВРЪХ…Не съм съгласен, че „глината се прибира в глина….и все пак…”

За неделния ден оставих срещата с Теодора Димова – по повод сборника с есета, писани за портал „Култура”, озаглавен в печатния вариант „Ороци” Разговорът с публиката разкри трудностите около раждането на тази книга, особеностите около писането в Интернет-среда. Посочено бе, че там дори най-маловажния факт може да се окаже важен. И че незначителни неща няма.

Авторката сподели с нас колко съдбовно е било писането за нея, че то е било спасение, предопределение. Пътят към християнството… Името на бащата не я е потискало.

След като представи книга на Върджил Георгиу тя предаде своето послание:ВСЕКИ ЧОВЕК МОЖЕ ДА СЛУЖИ ЗА ОЛТАР!

Г. Кръстева зададе на Т.Димова въпрос за романа „Майките”, което бе повод да се поговори за съдбата на децата в България. Посочено бе, че днешните деца израстват в тотална липса на любов, че самотата на едно дете и по-страшна от самотата на възрастния. И че от това произтича огромната отговорност на възрастните да бъдат родители.

Когато свърши срещата с Т.Димова и напуснахме КЦ”Тракарт” вън валеше топъл, слънчев дъжд…А на площада пред Централна поща издателствата прибираха своите шатри… През цялото време – от 7 до 12 юни – там имаше много хора. Които намираха книга за себе си…. И аз намерих такива книги. Тази мисъл ме развеселяваше и ме караше да се чувствам не тъжна – поради приключващия празник – а щастлива с ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА НОВ, ПРЕДСТОЯЩ ПРАЗНИК….

И от доста набъбналия списък книги за четене…

 

Книжарница „София-Т”

 

Основана е през 1988 година и е първата частна антикварна книжарница след 1989 година. Тя се помещава в преустроеното пространство на бившата кръчма „Македония”,след това кафене, при собствениците на която са отсядали и са се укривали издирвани от властите комунисти. След Втората световна война е преустроена на зарзаватчийница, склад за печатарски произведения.

Обзавеждането е в духа на Капана и Стария град – комбинация от дърво и мрамор. Тя е включена в алтернативната карта на Пловдив, като задължителен за посещение обект във връзка с кандидатурата на Пловдив за Европейска столица на културата -2019 година .

В конкурса „Моята любима книжарница” е на второ място сред пловдивските – след голямата книжарница „Хеликон” и на 26 място в България.

На 12 юни 2015 година собственичката – госпожа София Танева –    и книжарница „София – Т” бяха удостоени с наградата „Христо Г.Данов” в категорията „книгоразпространение”.

 

         Интервю с госпожа София Танева – собственичка на антикварна книжарница „София – Т”

           Представете се накратко.

Завършила съм българска филология, но целия ми живот премина сред книгите. Обвързах се съдбовно с тях.Преди да създам първата частна антикварна книжарница в Пловдив работих в системата на държавното книгоразпространение – в продължение на три години работих в антикварната книжарница на Джумаята.

След много перипетии, след много контакти с тогавашното Министерство на финансите, според тогавашното Постановление № 35 на Министерския съвет, през 1988 година създадох частна книжарница – срещу тогавашния Детмаг. На сегашното място, на ул. „Абаджийска” съм от 1991 година, така че вече 27 години съм в частното книгоразпространение.

Според вас, кое отличава търговията с антикварни книги от останалите видове търговия?

Всяка търговска дейност е различна. И в другите браншове се изисква собствениците и продавачите да познават всеки артикул. Тук също се изисква да се знае всяка книга, къде се намира във всеки един момент.

Стремя се да не се натрапвам и досаждам на купувачите с въпрос дали мога да им помогна.Старая се да им помагам, но дискретно. Специално изискване на антикварната търговия е продавачът да има усет за оказване на помощ на клиентите.

Работя много с поръчки.При мене идват интелигентни купувачи, при това с изграден вкус. И аз трябва да се съобразя с вкуса им.

Трябва да обичаш книгите, за да работиш успешно. Веднъж на Четвъртък пазар видях книги, в насипно състояние, на сергия. Ужасих се при вида на тази гледка и когато направих забележка на момчетата и го попитах защо постъпват така, те ми отговориха, че всъщност….не обичат книгите. Не може така!

Освен книгите и клиентите познавам и колегите – в София, Варна, Бургас – а също така кой каква литература продава.

Никога не поръчвам книги, преди да информирам клиента на каква цена ще бъде доставена книгата и другите разходи около доставката. Изисква се много търпение, но…

Посочете положителните страни на вашата дейност.

Приятно ми е да съм сред книгите, приятно ми е да работя точно това.

 

Какви управленчески умения изисква работата в антикварна книжарница?

Когато – освен книжарницата – имах и сергии, работих с няколко души, но сега, най-важното, което моята работа изисква, е да се следят важни литературни събития, награди и тенденции. Каквито събития бяха присъждането на Нобелова награда на Св. Алексиевич и смъртта на Габриел Гарсия Маркес. Те мотивират клиентите да търсят определени книги, автори.

По-рано  сме продавали цели камиони с книги, но сега продавам бройка по бройка.

Кои са проблемите на книгоразпространението днес?

И при нас, както и в другите сектори, е проблем, че хората са бедни и не могат да отделят пари за книги. Тези, у които са парите, рядко купуват книги. Клиентите ни са предимно от средите на интелигенцията и са с ограничени възможности.

Не мога да твърдя, че Интернет е проблем за нашата търговия. Напротив, много често прочели текста в Интернет, купувачите искат да притежават и хартиения вариант. Мисля, че книгата ще пребъде  и затова съм оптимист относно съществуването на книжарниците, като нашата.

Учили ли сте управление и икономика?

Когато бях в държавното книгоразпространение бях на курсове за консултант-продавач.
С течение на времето се самообразовах.

         Как натрупахте опита си?

Най-напред  в държавната антикварна книжарница.

Второ, ако по образование съм филолог, по наследство и двата ми рода са се занимавали с търговия. Единия от прадядовците ми е дошъл в България през 1913 година от Кукуш, където е имал железарски магазин. След това – дядо ми, баща ми бяха търговци, имаха железарски магазин.

По майчина линия съм от София – там дядо ми е имал дърводелско ателие с магазин, а майка ми беше дългогодишна продавачка в книжарница.

         Как набирахте персонала си?

В момента в книжарницата работим двамата със сина ми. Но по-рано набирах персонал както за книжарницата, така и за близо тридесет сергии, пръснати из цял Пловдив.

Набирах ги чрез обяви във вестниците, чрез познати. Стараех се да подбирам хора с образование, защото работата с книгите изисква това. За книжарницата подбирах хора с филологии или хуманитарно образование.

С рекламата тръгна трудно – в началото, когато продавах и учебници, платих на вестник „Марица” 1000 лева и талон за отстъпка, но само един клиент дойде с талона.

Как мотивирате персонала?

         На продавачите плащах заплата, плюс процент от продажбата.

В книжарницата основната заплата беше по-висока, а процента от печалбата – по-нисък. Обратно – на сергиите заплатата бе по-ниска, но беше по-висок процентът от продажбите.

Планирате ли управленческата си дейност?

Определено, да! Старая се непрекъснато да оптимизирам дейността си, особено когато работех с продавачите на сергиите – тогава трябваше така да организирам и планирам, че да снабдявам равномерно – поне с нови книги – всички сергии. В момента разработвам планове как да разреша проблема с поръчките.

Със сина ми предприехме регистриране на книгите в Интернет,както и продажбите, но това за нас е доста трудоемка задача.

Контролирате ли себе си и анализирате ли грешките си?

         Разбира се. Примерно, спорим със сина ми по повод отстъпките. Имам много лош спомен от такава практика.Такива отстъпки могат да си позволят големите вериги, но аз реших да не ги допускаме. Допускам и други грешки, като обратното приемане на книги с дефекти, но това коригирахме, като се сложи печат, удостоверяващ, че книгата е закупена от нас.

         Спазвате ли определен режим на работа и почивка.

През работното време в книжарницата е синът ми, а аз съм в книжарницата задължително от 10 до 11 часа през деня и 20-21 часа вечер. Книжарницата работи постоянно, с неделя следобед задължително  провеждам санитарен полуден. Много обичам книжарницата си и мога да стоя денонощно.

Доволна ли  сте от себе си като ръководител и собственик на книжарница?

За доволна – не съм, но….съм щастлива!

 

Моят прочит на „Музей на невинността“

146557z    Всяка книга може да бъде четена и препрочитана с „различни очи“. Тоест от различна гледна точка. Различният прочит зависи от възрастта, житейския опит, познанията за света. А може би ценностната система преди всичко.

Но понякога многопластовата творба си проличава веднага и се превръща в лабиринт и истинско приключение на духа. Такова преживяване за мене беше „Музей на невинността“ на Орхан Памук.Всеки може да открие в тази книга всичко. Не просто четох тази книга,преживявах я….

          На пръв поглед „Музей на невинността“ е история за една всепоглъщаща любов, започнала като случайна връзка. Постепенно – като кресчендо се превръща във всепроникващо и несломимо чувство, по-силно от смъртта, съизмерима с божественото и вечността. Същевременно тя е роман за страстния опит за нейното материализиране. И неуспеха да уловиш неуловимото.

   Може да се каже, че това е вторият роман на О.Памук за Истанбул. Авторът ни води до най-закътаните места, превръща го в третият осезаемо присъстващ „герой“ Той присъства почти осезаемо – със светлината на деня, полусенките на здрача и силуетите в тъмнината. С магазинет, ресторантите, офисите, улиците, къщите, колите. Миризмите – на цветята, благоуханните храсти, с парфюма на Фюсун, с уханието на тютюн и …угарки. Опит да задържиш нетленността на мига…

   Отдал се на заладяващото чувство, Кемал бей оставя живота с неговата шарения да свисти и фучи покрай него. Политически събития – арести, преврати, митинги, демонстрации, Голямата промяна остават незабележими за него. Отдаден на чувството си, той се отървава само с драскотини.Вероятно тя го спасява от водовъртежа Майсторското пресъздаване на събитията правят мащабна картина на турското модернизиране.

   Тук присъства и темата за преодоляването на предразсъдъците, на конфронтацията – между бедните и богатите, между мъжете и жените.

    Но „моята тема“ в тази книга е фиксациите и обсесиите на хората и тяхното преодолаване.Болестта да си извайваш статуи и статуетки, да се влюбваш в тях и понякога да ти се иска да вземеш чука и да ги направиш на парчета. Илюзорен свят, в който може да се загубиш, да забравиш да разбираш другите.

 Но ходът на времето е неумолим. както и човешския живот. Паметниците на любовта не могат заместят самата нея.

Книжарницата като живо същество – Габриел Зевин, „Книжарничката на острова“

   Не знам защо, но като затворих последната страница на „Книжарничката на острова“ от Г.Зевин си спомних за „Вавилонската библиотека“ на Хорхе Луис Борхес.

   Непретенциозният на – пръв поглед – сюжет, поставен в контекста на битката между духовността и бездуховното, традицията и модерността, хуманизма и дехуманизацията, зазвучава по необичаен начин, получава многопластова  символика и смисъл.

 В тази творба Книжарницата е превърната в живо същество – както Библиотеката във „Вавилонската библиотека“ на Борхес. Там е пресъздаден образа на Библиотеката – необятна, необозрима. Великият испански писател твърди, че събирането на библиотека е начин за упражняване на критика. Мисля, че това – в голяма степен – важи за „Книжарничката на острова“ – в един момент книгата звучи като каталог, като списък, даден на „учениците“ – читатели за домашен прочит…

       Като проследява историята на Книжаря Ей Джей, Амелия, Мая и другите герои, авторката превръща малката книжарница на острова в негово туптящо сърце, живо същество, място където се срещат човешки съдби, обединени от любовта към книгата. Книгите са видимите и невидимите нишки, мостовете, които свързват героите, а също и читателя с героите. Четеш, срещаш заглавие и си казваш:Ааа, това съм го чел/а! О, това трябва да прочета /или препрочета/!

       Чрез героите и книгите в творбата, авторката изпраща към читателя много важно послание: В променящия се свят все пак има непреходни ценности, в същото време не всички промени са нещо лошо…И въпреки смъртта на главния герой, въпреки че останалите герои поемат по своя път или пътека финалът на книгата звучи опитимистично – има едно място, има едно нещо, при които да се завърнеш ….Отрупаната с книги Книжарничка /на Острова, или в квартала, в центъра на града/ и Книгата, която лъха на печатарско мастило и чака да разтвориш първата страница…

188706_b