Из „Картини с думи и багри“ бр. 3, 2019

НЕДЕЛЯ СЛЕДОБЕД – поезия от Мирослава Симеонова

ОБИЧАМ ДА ПЪТУВАМ

                               О, как обичах да пътувам!

                               Опияняваше ме мирисът на гара,

                        автобус побираше света ми.

                               Преоткривах

                               отдавна открити градове.

                               Тупкаше сърцето ми с ритъма

                               на други цветове.

                               Сега с тъга поглеждам всеки

                               поел по път далечен.

                               С прекършени криле кръжа

                               край своето огнище.

                               И носи ми тъга пейзажът зимен,

                               лятото дори изпълва ме с печал.

                               Напролет плача с ледени сълзи,

                                наесен златните листа

                               посипват моите коси.

 НЕДЕЛЯ СЛЕДОБЕД

                               Самотни минувачи

                               в мъглата разхождат кучета.

                               И грижи не неделни.

                               Градът – на обороти неохотни –

                               към делника се движи.

                               В предвкусване на ритъма

                               светулките проблясват

                               в здрача…

                               Едва сега към храма

                               се отправям –

                               да измоля благослов

                               за делника.

                               До идната неделя.                      

В ТОЗИ ГРАД

В този град

си нямам никого,

освен тебе!

Нямам друг ключ,

за да отключа портите му,

освен твоето име!

Няма друга пътека

всред бетонната

джунгла,

освен тази,

която води

до твоята врата.

Нямам друга утеха,

освен тази

да бъда грешница

само за тебе!

ОСЪДЕНА ДА ПОМНЯ ДУМИ

Поела път към странство,

осъдена да помня думи,

много думи,

образи чутовни,

небеса еднакви

и различни хоризонти

вървя напред.

Ще помня викове и шепоти,

тайни недоказани.

Небето сиво,

на раменете ми подпряно,

а крилете ми разперени

в чужди висини.

Спасението

няма да се състои.

Моето участие в „Картини с думи и багри“

РОНДО – поезия от Мирослава Симеонова

РОНДО

Много спомени от този ден…

Все още сънен булевард,

вече оголени дървета,

надписът „Продава се”,

озъбен до небето!

От вятъра

подгонени листа.

Църквата,

потънала в безмълвие.

Моята настръхнала душа…

Облаци и монументи.

Неочаквани срещи

очаквани ядове.

Вечер! После нощ!

И започваш отначало –

още съненият булевард,

вече оголелите дървета….

МЕЧТАТА НА НЕЗРЯЩОТО МОМИЧЕ

Мечтая

да видя

колко синьо е небето,

колко изумрудено –

морето.

Колко натежал от

дъжд

е облакът?

Бял ли е

вятърът?

Зелени ли са

дърветата?

Пожълтели

ли са листата?

Колко високи

са планините

и безбрежни ли

са полята?

Мечтая да видя

колко червен е

огънят.

Колко жълто

е Слънцето?

Мечтая за Нищото

на тези, които

имат всичко

това!

ТЕСЕН ХОРИЗОНТ

О, тесен балкански хоризонт!

Молитвите се удрят в свода.

Господи, нима на чуваш стона?

Къде поела си,нещастна птичко?

А ти, ваятелю, къде?

Не трябва да извайваш статуи,

а после да се влюбваш в тях.

Ти искаш звездите да стигнеш,

но не забравяй – те са слънца!

О, тесен балкански небосвод!

Животът на много поколения

изтля под твоя облачен светлик.

И никъде под теб не е

моята родина.

СПОМЕН ЗА РИЛСКИЯ МАНАСТИР

Разгръщах прашните ти страници,

                                   историйо!

В едно дъждовно, сиво утро…

Дочувах вопъл на монах.

Опожарени ветрове свистяха.

Светлооки мечоносци умираха мъже.

Невести и моми коси преплели в знаме

политаха над страшна паст

надмогнали насилие и власт.

Навън дъждецът вече разговаря

с изпръхналата пръст.

А аз заплаквам ослепена

над Рафаиловия кръст.

ЕДИН УМОРЕН ВЛАК

На опустяла нощно гара

един влак е спрял замислено.

Опитва се да си спомни

любимата гладка

от последното пътуване.

Да се отърси от вятъра,

да съблече слънцето

и да облече нощта.

Отдавна

прочетени вестници

лежат безпомощно

в пустите купета

преди да дойде

чистачката.

Машинистът отпива

чашата с вино

и отива да си ляга.

За да сънува

поредното

дълго пътуване.

Пловдив 2019, Европейска столица на кулутурата

Из изложбата Изкуство на Свободата. От Берлинската стена до уличното изкуство
Art of the freedom. From the Berlin wall to the street art

Левски в представите на моите ученици

            Още от ранна детска възраст българското дете заживява с образите на велики наши предци – владетели, национални герои, държавници. Всред тях важно място е отредено на Г.С.Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски и Христо Ботев. Най-много тачен обаче е Васил Иванов Кунчев – Левски, Апостолът на свободата. Както образите на останалите революционери, така и на Апостола – в съзнанието на поколенията – претърпява метаморфози. От митологизация, към осъзнаване на действителния човек…

Вероятно и при мене Апостолът щеше да си остане митологизиран – от  Иван Вазовите „Апостолът в премеждие”, „Епопея на забравените” – стихотворението „Левски”, множеството случки, разказвани по градове и села – ако историята не беше моя професия и съдба. Наложи ми се – също така – да прочета почти цялата литература.Образът на Апостола бе приземен.

Сравняват го с известни негови съвременници – радетели на националната държава в Европа.Сравняват го с Каравелов и Ботев. Това, което за мене е най-привлекателно у Левски е, че той е въплъщавал най-хубавите черти на българите, че е бил еманация на най-доброто у българина – привързаност към род и родина, здрава духовна връзка с тях чрез християнството, съчетавал просветителското, космополитно дръзновение, съвременник на мощни освободителни и обединителни движения той мечтаел за национална държава, здраво и естествено отново приобщена към европейското семейство.

В своята дейност той не е бил фантазьор, а прагматик, по български земен човек. За разлика от Любен Каравелов, който се явява поддръжник на либералната демокрация във време, в което Балканите са разтерзавани от три империи – ретроградната и корумпирана Османска империя, изостаналата Руска империя и Австро-Унгария, която се опитвала да извърви пътя на просветения бонапартизъм – без Бонапарт.

В добрия смисъл на думата Ботев е небългарско явление.Неговата неспокойна , бунтарска душа, търсещата му мисъл – повече биха подхождали на един французин, отколкото на прагматичен българин от деветнадесети век.

С тази картина в съзнанието ми беше любопитно как моите ученици – гимназисти –  възприемат Левски, как се променя възприятието им за великия българин…

Те идваха в час по история с почти обожествен Левски. За тях той беше синеокият мъж от портрета в учебника, смелият герой, който без усилие прескача дълбоки ровове, Апостолът, който е посетил тяхното село, град, и е посял семето на бунта против тиранията – почти паметник, икона. Тази представа е оформена не само от четивата в буквари и читанки, началните учебници по история, но от разказите на родителите – сказ и легенда, предавана от уста на уста и от поколение на поколение. Малкото дете обожествява Левски – образът му е защитен от напластяванията, които ще се появят в юношеските години. Пропагандно-клиширан, изваден от историческия контекст Апостол, интернетските упражнения на учили-недоучили патриотари ще го гледа от портретите вече уморено. Ще види портрета му в кабинетите на доморасли политици – при това такива, които изпращат напълно противоречиви знаци в публичното пространство и ще започнат въпросите и…приземяването на Апостола. За да бъде последвано от нова ремитологизация. Ще възхвалява Мерсия Макдермот, но няма да признае епохалното дело на Димитър Страшимиров, Иван Унджиев, Николай Генчев. И въпросите заваляват:За република или монархия е бил? Имало ли е в живота му жена? Наистина ли не е мразел турците? Имало ли е в живота му жена?

И най-тъжното е когато отговорите станат еднозначни, едноцветни и образът на Апостола избелее, ще остане черно-бяла графика – за всеобща употреба.

Как един учител по история да се справи с това предизвикателство – да  направи образа на Васил Левски исторически достоверен? Сам – срещу Интернет, медии, политическа употреба и злоупотреба с великия българин, срещу думи, на които са извадени душите?

Остава му да вярва и се уповава на своята наука – да вярва, че с просветено слово и личен пример ще научи децата и младежите да гледат на Левски като жив човек – българин, изпреварил времето си, застанал начело на борбата за осъществяването на идеал, роден от  XIX век, с проекции към днешния ден.

http://www.prosveta.bg/novini/rezultati-ot-nacionalniya-uchitelski-konkurs-levski-v-moya-klas

Да се задъхаш от … подробности!

   Или как разчетох „Животът начин на употреба “ от Жорж Перек

Чудя се коя би била ключовата дума за книгата.

Според мене тази дума е „пъзел“. Не само защото един от героите -Бартълбут – е посветил живота си на пъзелите, дори е забравил заобикалящия го свят, за да ги  подрежда. Ако проследим историята на къщата, тя представлява пъзел на поколения обитатели и не винаги този пъзел се запълва успешно. Понякога парчетата липсват – изчезват, после се появяват, пак изчезват – и то завинаги. Така че можем да приемем за ключови думи „появяване“ и „изчезване“, „качване“ и слизане – на собственици и наематели, наследници и купувачи, временни обитатели. Динамиката в книгата може да бъде наречена и парад на материализма. Защото основен мотив на книгата са отношенията, пораждани от зависимостта спрямо материалното.

   Тази книга може да бъде наречана и галерия – тя на пръв поглед статично изобразява героите, с които е пренаселена, но когато човек се вгледа в тази галерия открива, наситено вътрешно движение в отделните картини…

    Тъй като в книгата присъстват – чрез съдбата на обитателите на Къщата – всички значими събития в историята на Франция, Европа и света от  XIX и XX век, че и по-рано – тя може да бъде разглеждана като своеборзанен исторически труд с впечатляваща достоверност в него.

  Не мога да се съглася със сравненията между творбата на Перек , „Божествена комедия“ на Данте и „Кентърберийски разкази“ на Чосър. Творбата на Съвременника ни не раздава присъди, не осъжда действията и пристрастията на героите. Той предлага на читателя първо да разбере митивите им, а след това да реши дали ще ги причисли в графа „добър“ или в графа „лош“. Дава му право на избор с кого да се идентифицира.

  От творбата на Чосър „Животът начин на употреба“ се отличава от привидно отсъствие на динамика. В творбата на Перек – както вече бе посочено – тя е вътрешно присъща.

     Ако си представим, че нашият свят изчезне, бъдещите археолози сполучливо биха могли да възстановят нашия материален свят по нея. Подробностите са впечатляващи. Каталогизиран е материалният свят на нашето време.

   Колаж – истории, описания, документи, рисунки…И енциклопедия, която се чете като роман.