Feeds:
Публикации
Коментари

    Обездушаването на българския народ се проявява най-вече при празнуването на българските празници.Тази тенденция се проявява особено ярко в последните години.Обикновено празниците в България преминават в преяждане и препиване.Въпреки призивите на политически партии и патриотични организации опитите за освещаване на празниците с църковни церемонии удрят на камък.Пусти и тъжни остават паметниците и паметни плочи.Освен с угощения – къде по-богати, къде по-бедни – празниците са съпроводени с разрешаване на семейни и родови свади, които – в годините на реституцията и дивия капитализъм – Бог наспорил! Редица празници бяха придружени с национален траур – за свидните жертви в Ирак, либийската драма, а като израз на изявилата се с особена отчетливост напоследък безотговорност на всички нива – аварии и некнтролируеми природни бедствия.При това стечение на обстоятелствата българинът няма как да се отпусне и да празнува.И освен на трапезата и в свадите денят преминава в сън, някакви дребни домакински поправки и …досада.

 Освен горепосочените  има и още един много важен фактор – скучните, познати до втръсване ритуали и церемонии.С малки изключения, където гражданството проявява инициатива, останалите церемонии са от времето на социализЪма – с разни демократични кръпки, префасонирания.Като се прибави и обстоятелството, че вече се върнаха и каменните изражения на номенклатурчиците от късния живков социализъм картината става пределно ясна.Човешкото лице на П.Стоянов бе заменено от безиразното лице на агент Първанов.Втренчения поглед на Сакскобурггота и хрисимата, но изпълнена със закана  физиономия на Доган са в състояние да отвърнат всеки баща или майка, решили на този ден да заведат рожбата си на общобългаско честване, да я направят съпричастна на националната гордост и радост, почит към националните герои. Така празникът не може да изпълни своето предназначение – да сплоти нацията на основата на общонационалните ценности, исторически спомен и съзнание.Вина за това носи и Българската православна църква, а напоследък – и българското училище.Третият проблем е , че много от предлаганите за национални празници дати са спорни от гледна точка на историческата наука – тук имам предвид  особено 3 март.Някои от празниците са използвани за политически спекулации.Необходимо е – в демократична България - да се проникнем от мисълта, че оттук нататък ще бъдем нация от хора с различни политически убеждения, но- ако искаме да съхраним своята идентичност – трябва да бъдем обединени на тази база.Това трябва да е базисното условие за съхраняването ни като народ.

 Как да бъде преодаляно разделението, произтичащо от празниците?

На първо място, длъжност на българските историци е да проведат дискусии, в които да дадат базисно единни оценки за датите на националните празници.Гражданските и патриотичните организации, а ако може и политическите партии, да окажат натиск върху институциите, отговарящи за държавния церемониал да преосмислят ритуалите, свързани с честването на различните празници.Всеки празник да има свои специфични особености, адресати.Децата, младите хора, да бъдат възпитавани в уважение към празниците.

 Най-вече самите граждани да проявят своята загриженост към съхраняването на историческата памет. Защото все пак честването на празника е и индивидуален акт…

 

Разказът…

            Тетрадките на Яна                      

                                                                                Често в класните стаи намираше загубени тетрадки или химикалки.Прибираше ги, но когато разтваряше тетрадките се чувстваше неловко.Сякаш четеше случайно забравено писмо на друг човек – и той и беше както познат /защото можеше да бъде неин ученик/, така и непознат, тъй като светът на този човек и беше такъв.Но в същото време и беше интересно.Много често от тези случайно забравени тетрадки научаваше истинни неща за тях – учителите.Понякога намираше думи за себе си – тогава се виждаше през огледалото на човечетата, които заставаха срещу нея.Рядко пишеха добри думи.Прибираше тетрадките и и се приискваше тя да продължи да пише след това, което бяха написали неумелите детски пръсти.Понечваше да го направи в свободните си часове.Искаше да пише това, което и хрумне на момента.Но ежедневието я повличаше, носеше тетрадките в чантата си, докато те се опърпваха, пишеше в тях сметки, отделни хрумки.Накрая преписваше някои от тях в една друга, вече нейна и по- подредена тетрадка и захвърляше тетрадката до месечното почистване.Така те ставаха прозорец в прозореца, чрез които тя беше наградена да вижда невидими за другите неща.

 „Прозорец” бяха още свободните и от занимания часове.Такива, в които тя можеше да се отпусне блажено в някое кафене или бистро, слънцето да напечеше и да се радва на мига спокойствие – е, можеше да е споделено с някоя чалга-певица.

Можеше да броди из магазините, книжарниците.Да броди по булеварда!Много съжаляваше, че окастриха дърветата до хотела.Дори през зимата обичаше да се разхожда там – когато беше слънчево и снежно булевардът изглеждаше светъл и приветлив,животът кипеше около нея, дърветата се бяха привели от снега.Канеше се да ги снима, но така и не го направи.И много съжаляваше –сега вече дърветата бяха окастрени, издигнат беше паметник на доблестен, но непознат войн.Миналата безснежна зима я дари с друга гледка – дърветата бяха голи-голенички.На върха, на най-високото дърво имаше  пусто гнездо.И него трябваше да снима.Обичаше дърветата, отчаяно ги търсеше с поглед.Понеже тя вече беше без корени – почти всичките и близки бяха починали – им завиждаше, но благородно, че те здраво се държат о земята с корените си.

 Понякога в свободните и часове идваше Ади, нейна бивша колежка.Ади вече не работеше, наскоро се беше излекувала от тежко заболяване и изпадаше в депресии. Изглежда разговорите им и действаха успокоително, тя търсеше всеки повод да се види с нея.Много често Ади и четеше стихове, разказваше и вицове.Стихотворенията на Ади не бяха кой знае какви, но Яна я окуражаваше да пише.Струваше и се, че стиховете можеха да я излекуват, да я извадят от тъжното състояние.Писането като терапия!Пък с времето тя можеше да усъвършенства творбите си и да започне да пише истински хубава поезия.

 Другото място, където обичаше да ходи бяха новите бензиностанции, вече обрасли с малки кафенета, магазини, да разглежда списанията на стенда, стоките в магазините.Тук динамиката на живота беше най-осезаема.Тук разбираше, че движението, а не покоят бяха смисъл и съдържание на живота.Тук това, което се наричаше общество беше представено в цялата му пъстрота.

 Омайваха я и книжарниците – както за книги, така и за канцеларски материали. Многотията  на средства за писане я омагьосваше, завиждаше на децата за тази многотия.Почти винаги излизаше с покупка.Това пък беше нейната терапия.Сякаш си наваксваше за безцветното детство, бедната младост, лишена от пъстротата, с която трябваше да свиква сега – в зрялата си възраст.Измъчваше я някаква недостатъчност, но все по-ясно осъзнаваше, че няма да може да върне времето назад.Може би всяко поколение имаше своите непредотвратими загуби и липси.Ето например компютъра –

не можеше да си представи живота си вече без него.А днешните младежи се раждат с

тези вещи.

 Вглеждаше се и в това, което се случваше около нея…Опитваше се да запечата сцени и много често успяваше – беше я записала в една от тетрадките си…Момиче и момче на спирката…Дънките на момичето бяха окаляни.Целуваха се звучно и отчаяно.Усещаше почти физически движенията им.Тогава първоначално се ядоса, но после и стана смешно – огледа се през техните очи.Спретната еснафка,някаква намусена лелка, сърдита на света и на младите хора, че не бяха послушници като нейното поколение, че бяха неприлично свободни и разкрепостени.Записала беше и неволно дочутия разговор, докато момичето се качваше в автобуса:

-          Ако може да ме извиниш пред вашите, задето…задето не съм  адекватна.

 „Повече няма да те поканят” помисли си с известно задоволство Яна.Освен ако момчето не е безпаметно влюбено…

 Или деца отиваха на училище.На групички.Облечени в електриково розови якета вървяха две деца – очевидно братче и сестриче.По-голямото – момиченцето – водеше момченцето за ръка и в това имаше толкова много близост!

 

 Но часът – или часовете – свършваха и тя трябваше да пише другаде – на черната дъска, с тебешира, в одухотворетните погледи на нейните ученици.

 

 

                    

               Разказът бе отпечатан в брой 32 /19-25 август 2008 г./ в сп. „Ние, жените“

Hello world!

Welcome to WordPress.com. This is your first post. Edit or delete it and start blogging!

« Newer Posts