Признавам си малко професионално изкривяване – каквото и да чета, правя го през призмата на Историята.И още едно признание – като професионален историк опознах историята на балканските народи доста късно – след 1989 година, когато идеологическите и политическите табута паднаха, а митовете и митологемите отстъпиха на научното познание.Поради това, когато ми попадна този луксозен том с поезия на балканските творци от новата и модерната история на Балканите много му се зарадвах. Това е прекрасна възможност човек да опознае освен душевността на балканските ни събратя, да усети тяхното възприятие на успоредно протичали процеси.

Томът е посветен на българския поет и преводач Стефан Гечев, богато илюстриран, събрал като в пъстър букет творбите на поети от България, Албания, Босна и Херцеговина, Гърция, Бивша югославска република Македония, Румъния, Сърбия и Черна гора.

 Всяка страна е представена чрез историческа справка, която ни отпраща в началото на деветнадесети век и която проследява историята и до наши дни.Следва кратък обзор на литературната история с представяне на на по-известните поети. В началото е „Бойна песен“ на Ригас Велестинлис, а представянето на всяка страна започва с песен, въплъщаваща общобалканския сюжет за сестрата, омъжена надалеч, деветимата братя и жалещата майка.Представянето на поетите е чрез кратки биографични данни.

 Това е една многогласна антология…Застъпените в нея автори имат за основни теми в творчеството си героичното и славно минало на своя народ, антични и модерни сюжети за времето,Епос и лирика се преплитат с философски размисъл за житие-битието на хората от различни епохи.Разбира се, индиректно присъства идеята за съизмерването с великите европейски нации, но това не е основание за чувство за малоценност, а повод за ярка демонстрация на балканската виталност…
Прочетох мнения на критици, преводачи и създатели на антологията. Не съм съгласна с мнението, че отсъствието на турските поети било оправдано…Впрочем от антологията отсъстват още две национални балкански литератури – на Хърватска и Словения.Така в антологията присъстват само балканските православни народи /с изключение на Албания/.Ако присъстваха и горепосочените поетични кръга, антологията щеше само да спечели…Време е всички предразсъдъци да паднат и чрез литературата да бъде очертан общия духовен път  на Балканите към Европа…Нека не забравяме основното мото на Европейския съюз – Единни в многообразието…

 Да ни даде година без бедствия, катаклизми, войни и страдания!Без непоносими икономически трудности! Ако пък ще е тежко – да ни даде разум и сили да преодолеем всичко и накрая на годината да сме удовлетворени, че сме ги преодолели и да се надсмеем над страховете си…

 Желая ви здраве, приятели, късмет и успехи във всичко!!!

От все сърце ви желая много здраве, много късмет и щастие…Желая ви благоденствие – на вас и вашите семейства!Много успехи във всички начинания…

Трудно ми е да определя жанра на тази книга. Тя е пъзел за игра и същевременно монументален витраж от спомени и размисли.

В основата на този пъзел – и същевременно витраж – е Пловдив.Той присъства почти физически – можеш да видиш живота, да чуеш многогласието, да усетиш хиляди уютни ухания.Ортамезар се превръща  в негов събирателен образ.Усещането за уют се подсилва и от усещането за надвисналата превратност в съдбата и историята на обикновения човек.За посърналото от тези превратности детство и юношество авторът пише без ожесточение и злоба.За съжаление, присъстват само тези периоди от живота на автора.Щеше да бъде интересно да се прочете цялата житейска сага на автора – до наши дни, макар „близкото минало” да присъства в цялата книга.

Не без чувство на гордост Ив.Теофилов разказва за годините, прекарани в Бургаския театър – институция, символ на мълчаливата съпротива срещу културните догми в т.нар. социализъм. Пред нас преминава галерия от образи – иконите на българския театър.

Без нито следа от менторски тон Теофилов отдава дължимото уважение на младото поколение творци – творците на Прехода!

По този начин книгата освен като литературно явление се превръща във важен документ не само за литературната, театралната, но и за културната и политическата история на България.

  В романа – последователно и едновременно – се проследяват последните години от „развития социализъм” и началото на Прехода, като акцента се поставя върху „възродителния процес”, свързва го с  общоевропейски и общобалкански събития като падането на Берлинската стена и събитията в Косово, Босна и Херцеговина.Авторът се е осмелил да опише и – макар между редовете – да оцени процеси, по които историците все още не искат или не могат да се произнесат.Но събития, които живеят в травматичната памет дори на по-младите поколения българи /авторът-герой/ , а също и на европейците /Марион/.

Основното действие първоначално се развива в Североизточна България. Момиче, жадно за живот, среща също толкова жадно за живот и щастие момче и природата си казва думата – влюбват се.Но градчето живее своя живот. Малките хора, облечени във власт, трябва да изпълнят  заповедите, които идват от столицата. Няма вътрешна съпротива, всичко е отработено  някъде в един предишен живот. Методите – отричани или не, на Хитлер или на Сталин – се познават до съвършенство. Засечка и грешка не може да има. Преплитат се страх и желание за себеизява чрез злодейство.Проговорва и нагонът…И човекият живот не значи нищо.Място за съвест няма. Намира се оправдание за всичко.

Историята също претърпява нови метаморфози и прочит.Векове наред съжителствали етноси се възправят едни срещу други, противно на природа и човещина, по волята на идеологически „съображения”. Човекът се превръща в звяр. За външния наблюдател /Марион/ това злодейство е неразбираемо. Всеки опит да го разбаре, да бъде човек в нечовешко време удря на камък…

Чрез Мариион попадаме в друг свят – в света на разрушената стена, зад която обаче героинята не намира нищо – дори своето начало, дори своя баща.Загубен е цял живот и цяло поколение.Все пак героинята се опитва да заживее според повелите на собствената си представа за порядък, чрез кауза да изкупи търпение, мълчание.

След това авторът ни пренася в някъде из бивша Югославия.Не сме точно на фронта, но той се усеща,присъства осезаемо в тъкънта на романа.Действието се концентрира върху един може би по-страшен фронт.Там и мъжете, и жените участват в също толкова страшна война – без етика и етикеция.Война на сексуалната експлоатация…Мария – а също и Никола – тука са превърнати в роботи, машини за перверзно удоволствие.Лишени са от собственост дори върху собственото си тяло, върху волята си. Дори болката е загубила остротата си. Когато са „освободени” те отново избират несвободата.

Литературните герои са дегероизирани, както и Времето – то е „героично време” без герои, лишено от блясъка на героизма.Те са обездушени същества, които – загубили път и посока – живеят ден за ден.

Основната идея – присъда – на творбата е, че никой и нищо не заслужава реквием.Реквиемът е единствено за пропиляното житейско време и Човечността. Всъщност „присъда” е неточна дума – книгата е писана с разбиране към случващото се и героите.Няма нито нотка от характерното за „емигрантската”  литература менторство.

Заслужава внимание езикът и техниката на писане.Сменят се лицата, гледните точки, което създава вътрешна динамика на творбата, която диша както с миналото, така и с настоящето, а и задава въпроси за бъдещето.Написана е на великолепен български език – без прекомерна употреба на жаргон, битовизми и архаизми – така често обременяващи творбите на съвременните български писатели.

/Йорк, Великобритания, 26 февруари – 3 март 2002/

През 2002 година с любезното съдействие на Министерството на науката и образованието и Съвета на Европа имах възможност да участвам в семинар на тема “Нови насоки в обучението по история”.

Семинарът се проведе в Йорк /Великобритания/ от 26 февруари до 3 март 2002 година.Градът е с богато минало – бил е военно селище наричано Еборакум.Градът е бил посещаван от императорите Хадриан,Септимий Север и Константин Велики. Хрониките разказват,че през 306 година тук Константин Велики е провъзгласен за император.Счита се,че той е починал също в Йорк.В началото на Средновековието градът е бил център на Кралство Нортумбрия. Градът е избран за седалище на втората по значимост архиепископия на Острова.Градът е бил важен образователен център, родно място на монаха Алкуин,който е бил ръководител на школата в църквата “Свети Петър” известна днес повече като Йорк Минстър.

В Ранното средновековие градът е превзет от викингите,които го наричат Йорвик. Другото значимо за английската история събитие,с което се слави градът,е разгромът на викингски отряди под предводителството на Харалд Хардрада – съюзник на херцог Вилхелм Нормандски от английския крал Харолд през 1066 година.

В по-новата история на Англия градът е известен и с това,че става един от центровете на междуособиците между фамилиите Йорк и Ланкастър/”Войната на бялата и червената роза”/,завършили с почти пълното изтребление на старата английска аристокрация.

Изборът на града за място на семинара беше повече от подходящ…Тук всичко е история.Историческите епохи са се наслагвали непрекъснато и днес история и съвременност са преплетени в неразривно и органично единство.От посещението в York Castle Museum, Rievaux Abbey, King James`School проличаха големите грижи за опазването на историческото наследство на Великобритания,пълноценното му използване в обучението по история,както тясната взаимна връзка между музей, училище и общественост.Това е една от главните причини графство Йоркшир – чието седалище е Йорк – да има среден успех на GCSE по история над средния успех за цяла Англия и Уелс.

За да бъде разбран подходът към връзката училище-музей във Великобритания е необходимо да се имат предвид две важни особености на обучението по история там – първата е по-широкото тълкуване на понятието “исторически извор” и разбирането,че историята е не само наука,а и изкуство.Че историкът е не само учен,а и артист, художник…

Взаимодействието между учители, музейни специалисти и доброволците на дружество English Heritage е много тясно и поради това много плодотворно.В това се уверихме лично при посещението на York Castle Museum.В музея е показана историята на града  в периода от ХVІІ век до наши дни,а също така битовата култура на неговите граждани.

Това,което бе впечатляващо бе работата с учащите,за която научихме от музейния специалист.Към музея има помещения,оборудвани като класни стаи,където учениците в спокойна и в същото време атрактивна обстановка могат в буквалния смисъл да се докоснат до историята…На учениците се предоставят оригинални или копия на различни предмети и реалии и се поставят специфични задачи – да разпознаят занаятчийски инструменти и да обяснят за какво служат те,да облекат костюм по избор и да проучат на коя епоха,социална група принадлежи…По този начин учениците са не просто пасивни съзерцатели,а съпреживяват историята,за пръв път може би се явяват в ролята на нейни изследователи…

При посещението на Rievaux Abbey имахме възможност да се запознаем с богатата дейност на дружеството English Heritage. То обединява доброволци от цяла Англия, които считат участието в работата му за чест.Дружеството има богата издателска дейност.Специално за учители издават проспекти и набор от материали за всеки обект, който учителят може да използва по своя преценка и около които може да организира разнообразни дейности за своите ученици – сам или със съдействието на музейни специалисти и членове на дружеството.

Материалите включват планове на обектите,историческа справка за,интересни детайли,откъси от исторически документи,отнасящи се до обекта и работни листове със задачи,отнасящи се до различните възрастови групи ученици.На място се предоставят комплекти от вещи – оригинални или копия – чрез които се организират различни ролеви игри.

Посещенията на исторически места се планират и организират предварително и много прецизно.При предварителната заявка учителите попълват подробни формуляри,което осигурява изключително добрата организация на посещенията на такива обекти.

Освен по време на учебната година посещения и различни дейности се организират и във ваканциите –предимно лятната.Учениците копират и рисуват на терен, пресъздават различни исторически ситуации.

По този начин английските ученици съпреживяват историята….

                                                       Мирослава Симеонова

                                                       Учител по история

                                                       в СОУ” П.К. Яворов”

                                                       гр. Пловдив

                                             http://socialninauki.com/2006/05/13-2/

Инициативата за създаване на такова училище в Габрово принадлежи на Васил Априлов. Роден през 1789 г. в Габрово, той получава добро за времето си образование в Москва, Брашов и Виена. По-късно се установява в Одеса, където се откроява като влиятелен търговец и натрупва значително богатство. В началото на 30-те години на ХIХ в. у него постепенно се заражда идеята да организира откриването на едно централно училище със светско съдържание в Габрово, където на говорим български език и чрез прилагане на взаимоучителния метод ще се подготвят учители за нуждите на цяла България. Замисълът на Васил Априлов намира подкрепа от богатите габровски фамилии Мустакови, Палаузови, Килифареви и др. и през 1832-1833 г. в Габрово е построена нова училищна сграда. По предложение на търновския митрополит Иларион Критски за учител е поканен Неофит Рилски, който заминава за Букурещ, за да усвои взаимоучителния метод и за да подготви необходимите за неговото прилагане таблици. На 2 януари 1835 г. Габровското взаимно училище тържествено е открито.

www.frognews.bg/news_30266/175_godini_ot_otkrivaneto_na_parvoto_balgarsko_vzaimno_uchilishte_v_Gabrovo/

Лично аз съм запомнила дългото чакане „да ни дойде редът“, след това точно пред трибуната редът се разваляше и „минавахме“ под смразяващите погледи на комунистическите Командори, чувството за празнота след това…Това, за което ми е мъчно днес, свързано както с 9 септември, така и с другите национални празници – отминалия 6 септември, 22 септември, е че празниците ни бяха девалвирани точно от този начин на празнуване.В наши дни празникът е един напълно демитолигизиран почивен ден – с плюскане и напиване, в хвалби под формите на оплаквания  - и произтичащите от това свади.

Българските историци все още не са се произнесли по статута на тази дата.

Комунистическата историография въздигаше тази дата до величието на една революция.След 10 ноември 1989 година социалистите безсрамно обявиха събитията на 8 срещу 9 септември 1944 година  като част от борбата на антифашистките сили в Европа срещу хитлеровия националсоциализъм…

Съвременната историческа наука много боязливо изрече истината – военен преврат, реализиран от „вечния превратаджия“ К.Георгиев, под диктата на Сталин, под дулата на Червената армия и Комунистическата партия.Но тази дата има още един аспект – тя се явява брънка от необявената гражданска война в България след Първата световна война.

]]> http://miraclio.wordpress.com/2010/09/08/%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%bc%d0%b8%d1%81%d0%bb%d0%b8-%d0%b7%d0%b0-9-%d1%81%d0%b5%d0%bf%d1%82%d0%b5%d0%bc%d0%b2%d1%80%d0%b8-1944-%d0%b3/feed/ 0 miraclio http://miraclio.wordpress.com/2010/08/01/%d0%be%d0%b1%d0%b8%d1%87%d0%b0%d0%bc-%d0%bc%d1%83%d0%b7%d0%b8%d0%ba%d0%b0-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%bb%d0%b8%d1%87%d0%bd%d0%b0-%d0%be%d1%82-%d1%87%d0%b0%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d1%82%d0%b0/ http://miraclio.wordpress.com/2010/08/01/%d0%be%d0%b1%d0%b8%d1%87%d0%b0%d0%bc-%d0%bc%d1%83%d0%b7%d0%b8%d0%ba%d0%b0-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%bb%d0%b8%d1%87%d0%bd%d0%b0-%d0%be%d1%82-%d1%87%d0%b0%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d1%82%d0%b0/#comments Sun, 01 Aug 2010 14:10:44 +0000 miraclio http://miraclio.wordpress.com/?p=81 ]]> Бях решила да напиша за очалгаряването на българското публично пространство преди няколко седмици, но тогава се отказах, стори ми се безсмислено, защото в публичната интонационна среда в България чалгата на никого не прави впечатление.За „нетипичността“ на явлението ни подсетиха отново публикации в чуждите медии.Но точно днес ме окуражи инициативата на група приятели във Фейсбук, които решиха да обявят 1 август за  Ден, посветен на борбата срещу чалгата!

http://www.facebook.com/?ref=home#!/event.php?eid=100927053298418

Много се зарадвах на тази инициатива, защото отдавна водя „моя си“ битка с чалгата, а имам приятелка, която пострада от чалгата и люто се кани на тези, които направиха чалгата интонационна норма  - нейната дъщеря, зомбирана от чалгаджийските представи за света се изложи на много голям риск и сключи един напълно неравностоен брак.

Като класен ръководител не веднъж, в часа на класа, предизвиквах разговор за чалгата – във всичките и измерения и проявления.Учениците реагираха като ужилени, сърдеха се, обиждаха се, при което им задавах въпроса:Защо – след като чалгата е ценност за вас – се обиждате???Питах ги:Можете ли да изпеете, това което слушате и харесвате?Следваше гузно мълчание, изчервяване, но така и не можеха да изпеят нищо…дали от неудобство или от друго – не знам.

Но озаглавих своя постинг „Обичам….“ защото – въпреки омразата ми към чалгата и нейните рупори – аз не мразя тези, които я харесват.Особено младите хора, децата!

За да стане чалгата сме виновни само ние, възрастните.Всички сме съгласни, че като общество сме в дълбока криза, и то не само икономическа.По-страшна е духовната криза, за която не само „битието“ е виновно – тя има дълбоки исторически и манталитетни, дори политически причини, но началото на всички начала – българското семейство – се оказа безсилно да се противопостави на отнемането му на една много важна функция – инициацията – т.е. въвеждането на детето, на младия човек в традиционни и рационални ценности  етика и етикеция.

Освен всичко друго, което се изписа и изказа за българското училище – втората по значимост възпитателна институция – то е ТЪЖНО място. Младите хора не могат да си представят какво днес е казарма, затова ще го сравня с манастир.Ако по другите предмети – къде от мотивация, къде по принуда – учениците проявяват интерес в много случаи колегите ни по музика и изобразително изкуство са направо великомъченици и апостоли…Те правят от едното НИЩО НЕЩО! Часовете по техните предмети са само по един седмично.В българското училище не се пее, за свирене и дума не може да стане.Там, където го има, то е благодарение сизифовските мъки на колегите. Изчезнаха от училищното пространство хоровете, съставите, музиките…Празнествата приличат повече на помен.

Музикалното възпитание, извършвано от българското читалище също вече е обозепочивше.Няма ги заводските, учражденските, градските хорове.Някои от тях бяха на завидно ниво, но очевидно тяхната роля е била да славословят  със „Слънце е нашата партия“ велможите от социалистическо време.

Тези дни всички скочихме срещу опита на т.нар. министър на културата да закрива опери и филхармонии.Но към тях също имам въпроси:

1. Какво направихте, за да привлечете и задържите публиката в залите?

2.Какво направихте, за да подпомогнете учителите в опитите им да компенсират липсата на музикално образование?Да привлечете младите хора и децата?

Вероятно някъде, предполагам в София, това се прави, но защо не се знае?

Знам какво ще бъде оправданието – няма пари, стойностните музиканти заминаха за чужбина…

…И хората изоставени на Слави, Азис и съдружие…

Чалгата става опасно явление, защото тя прекрачва граници и стойности, които не бива да бъдат прекрачвани – непозволеното става позволено, например.Не защото някой е казал, заповядал или пожелал, а защото това го изисква здравият разум.

Чалгата е опасна, защото е заразителна.Тя пробужда най-ниските инстинкти на човека – не навреме и не на място.От музиката тя се прехвърли и опростачи езика. Дори е на път – чрез публичните лица – да се превърне в норма…И вместо да ни води напред – в света на големите, елитните идеи, тя ще ни тласка надолу, към подполието, опростенчеството. Много понятия, на по-възрастните поколения ясни като аксиома, на младите поколения ще изглежзат като архаизми.

Но това, което от много време с тревога питам е:

Много територия отпуснахме на простотията – как ще си я отвоюваме?

Мили деца, младежи, приятели?

]]> http://miraclio.wordpress.com/2010/08/01/%d0%be%d0%b1%d0%b8%d1%87%d0%b0%d0%bc-%d0%bc%d1%83%d0%b7%d0%b8%d0%ba%d0%b0-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%bb%d0%b8%d1%87%d0%bd%d0%b0-%d0%be%d1%82-%d1%87%d0%b0%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d1%82%d0%b0/feed/ 1 miraclio http://miraclio.wordpress.com/2010/04/04/%d0%b2%d0%b5%d0%bb%d0%b8%d0%ba%d0%b4%d0%b5%d0%bd/ http://miraclio.wordpress.com/2010/04/04/%d0%b2%d0%b5%d0%bb%d0%b8%d0%ba%d0%b4%d0%b5%d0%bd/#comments Sun, 04 Apr 2010 09:20:34 +0000 miraclio http://miraclio.wordpress.com/?p=74 ]]> Отекват празнични камбани!
Не богохулствайте!
Не говорете,
че Господ е суров.
Окъпани от дъждовете
върховете на дърветата
ни поздравяват с любов.

И благослов….