Думата „емигрант” като че ли загуби своя смисъл и значение, а и не приляга на автор като Златко Енев, който – както е видно от двете му книги – продължава да е дълбоко свързан с България.В същото време възможността да общува с философията и литературата на Германия го е предпазила от изкушението на съмнителния експеримент със Словото – приключение, в което се впуснаха редица български автори след началото на Прехода.
В романа – последователно и едновременно – се проследяват последните години от „развития социализъм” и началото на Прехода, като акцента се поставя върху „възродителния процес”, свързва го с общоевропейски и общобалкански събития като падането на Берлинската стена и събитията в Косово, Босна и Херцеговина.Авторът се е осмелил да опише и – макар между редовете – да оцени процеси, по които историците все още не искат или не могат да се произнесат.Но събития, които живеят в травматичната памет дори на по-младите поколения българи /авторът-герой/ , а също и на европейците /Марион/.
Основното действие първоначално се развива в Североизточна България. Момиче, жадно за живот, среща също толкова жадно за живот и щастие момче и природата си казва думата – влюбват се.Но градчето живее своя живот. Малките хора, облечени във власт, трябва да изпълнят заповедите, които идват от столицата. Няма вътрешна съпротива, всичко е отработено някъде в един предишен живот. Методите – отричани или не, на Хитлер или на Сталин – се познават до съвършенство. Засечка и грешка не може да има. Преплитат се страх и желание за себеизява чрез злодейство.Проговорва и нагонът…И човекият живот не значи нищо.Място за съвест няма. Намира се оправдание за всичко.
Историята също претърпява нови метаморфози и прочит.Векове наред съжителствали етноси се възправят едни срещу други, противно на природа и човещина, по волята на идеологически „съображения”. Човекът се превръща в звяр. За външния наблюдател /Марион/ това злодейство е неразбираемо. Всеки опит да го разбаре, да бъде човек в нечовешко време удря на камък…
Чрез Мариион попадаме в друг свят – в света на разрушената стена, зад която обаче героинята не намира нищо – дори своето начало, дори своя баща.Загубен е цял живот и цяло поколение.Все пак героинята се опитва да заживее според повелите на собствената си представа за порядък, чрез кауза да изкупи търпение, мълчание.
След това авторът ни пренася в някъде из бивша Югославия.Не сме точно на фронта, но той се усеща,присъства осезаемо в тъкънта на романа.Действието се концентрира върху един може би по-страшен фронт.Там и мъжете, и жените участват в също толкова страшна война – без етика и етикеция.Война на сексуалната експлоатация…Мария – а също и Никола – тука са превърнати в роботи, машини за перверзно удоволствие.Лишени са от собственост дори върху собственото си тяло, върху волята си. Дори болката е загубила остротата си. Когато са „освободени” те отново избират несвободата.
Литературните герои са дегероизирани, както и Времето – то е „героично време” без герои, лишено от блясъка на героизма.Те са обездушени същества, които – загубили път и посока – живеят ден за ден.
Основната идея – присъда – на творбата е, че никой и нищо не заслужава реквием.Реквиемът е единствено за пропиляното житейско време и Човечността. Всъщност „присъда” е неточна дума – книгата е писана с разбиране към случващото се и героите.Няма нито нотка от характерното за „емигрантската” литература менторство.
Заслужава внимание езикът и техниката на писане.Сменят се лицата, гледните точки, което създава вътрешна динамика на творбата, която диша както с миналото, така и с настоящето, а и задава въпроси за бъдещето.Написана е на великолепен български език – без прекомерна употреба на жаргон, битовизми и архаизми – така често обременяващи творбите на съвременните български писатели.
