Днес България е в криза – икономическа, политическа, криза на държавността, криза на публичността.В публичното пространство витаят множество въпроси:Как ще излизаме от политическата криза, как ще излизаме от икономическата криза?Кое е първичното – битието или съзнанието?Много често, водени от марксовите постановки, мнозина смятат, че кризите в другите сфери се предопределят от икономическата.Ако си припомним обаче какво казва мъдрата книга, наречена Библия: В началото беше Словото /разбирано като Идеята/! ще излезе, че по-драматични за нас, българите, ще са кризата на публичността и държавността, а и политическата криза.
Важен е и въпросът как ще бъдат преодоляни тези кризи, с какви средства.Моят отговор е, че едно възможно средство за преодоляване на тези кризи е изкуството и културата като цяло. Известно е, че още в древността изкуството е било използвано както за възпитание на граждански добродетели, така и за пропаганда на определени политически идеи.Най-красноречивите примери са Древна Гърция и Римската империя /“хляб и зрелища“/.През Средновековието Църквата използва изкуството за идеологическо и религиозно въздействие.През Ренесанса обаче голямото изкуство се обръща с лице към човека и към обществото. Големите творци като Данте и Шекспир, Е.Ротердамски и Себастиан Брандт не само развличат, не само възпяват, но и критикуват.Определени политически идеи можем да намерим при творците от епохата на Класицизма, Романтизма, Натурализма и другите направления.От нашите съвременници, също могат да бъдат посочени творци, въплътили политическо съдържание в творбите си, без техният талант да бъде изцяло посветен на определена политическа кауза – те просто служат на Човека, на Обществото.Ничия пропаганда против войната не е толкова силна и мощна, колкото картините на Пабло Пикасо.
Българската културна съкровищница е съхранила имената на много талантливи твроци.Но те са свидни само на нас, българите, за останалия свят те остават неразбрани.Ако вземем например разказа „Андрешко“ на Елин Пелин ще видим, че той ни запленява с идеята за човешката солидарност.Но как би погледнал един германец – да речем – на изоставянето на съдия-изпълнителя в блатото?Разбира се, като рушене на държавността, погазване на правилата и т.н.Друг е въпросът, че в доста исторически периоди държавата не е била закрилник на българина, напротив била е чуждата държава, държавата – враг! Днес твроците на българската култура отсъстват тотално от живота на обществото.Дълго време те сменяха верую след верую, позиция след позиция…Не можаха да се еманципират от държавата в достатъчна степен, поради това, че в областта на културата държавата все още държи в ръцете си всички и всичко – и средства, и субсидии, и институции.Ето защо избраха погрешния път да се затворят в себе си и да развеят знамето на аполитичността, което ги прави пълни аутсайдери.Освен това, скрити зад това знаме, изглеждат смешно откъснати от действителността.
Наистина трудно е един интелектуалец да се обяви в защита на собствеността, когато тази собственост е придобита по непочтен начин.Но той спокойно може да се обяви против погазване правата на човека, срещу унижението и погазването на човешкото достойнство, да скъса със сиромахомилството, популизма, да призове човека и обществото към активна промяна на действителността по посока демократизиране, разкрепостяване и освобождаване на творческите заложби на човека и особено младите хора.Да спре да служи на държавната пропаганда – каквато и да е тя!Да не подражава на остарели и ретроградни идеи и културни модели. Тогава биха имали смисъл и театралните постановки, и изложбите, а също така българската култура ще стане общочовешка, а не дълбоко провинциална, каквато е сега!
