Българският преход има за свои най-големи жертви две големи групи от населението – пенсионерите и децата.Докато пенсионерите все пак имат възможност да заявят своите искания към управляващите, защото са може би най-голямата група гласоподаватели, политиците заиграват често с тях и техните проблеми, то българските деца нямат такова влияние. Те са третирани като безправен обект на управленческите решения.За тях се говори по време на благотворителни акции, във връзка с реформаторските приумици на просветната администрация.Често биват употребявани като средство за разправа с отделни групи, съпричастни към отглеждането, възпитанието и образованието им – родители, учители…
Въпреки че се наблюдава известно увеличаване на раждаемостта, условията за отглеждане на деца в България биха могли да бъдат наречени ужасни.
На първо място, на българските семейства държавата отпуска мизерни средства за децата.Ако родителите са безработни или с ниски доходи, дори физическото оцеляване на децата е под въпрос.Социалният министър едва ли знае обаче как с мизерните суми трябва да се купят скъпо струващи дрехи, обувки, които трябва да бъдат подменяни сезанно.Едва ли знае колко струват училищните пособия, които едно дете трябва да си закупи през учебната година, колко струват закуски, обяд и т.н.Имам преки наблюдения – почти половината ученици в ХІІ клас, вместо да се концентрира в учебна дейност – подготовка за матура, кандидатстване във ВУЗ,през настоящата учебна година бе принудена да работи.
И тук, на второ място, идва другата беда – духовната и психологическата среда, в които живеят и се възпитават българските деца…
Проверява ли някой тези работещи деца при какви условия работят?Какво се случва там, където те се трудят?Спазва ли се законодателството на сткраната? Предполагам, че отговорът е не…Подозренията ми са, че там децата са не само жестоко експлоатирани, но и отвъд – принуждавани да вършат неща, които далеч надхвърлят представите ни за морал и право.
Българските родители в настоящия момент се отнасят към децата си по два възможни начина.Единият – собственическото отношение, пренесено от патриархалната среда, в която бяхме доскоро.В тези семейства детето е безгласна буква, няма право на мнение, грижата за него е сведена до това да бъде нахранено, облечено, а за духовните му потребности не се интересува никой…Вторият тип семейства са изоставили децата изцяло на улицата – родителите са в чужбина, заети с печалба, а децата – сами и самотни.Българското семейство, призвано да извади нашето общество от социалната аномия, се намира в дълбока криза.Много са децата, родени не в нормално и юридически стабилно семйство, а родени в съжителство на своите биологични родители, което винаги може да се разпадни.Никой не се грижи за правата на децата, родени в такова семейство.
Много може да се говори и за ролята на учителите.Българските учители – към които принадлежа и аз – трябва да се освободят от мита за послушния ученик. Днешните български деца, отворени много повече за широкия свят, не понасят учителите НАД, СРЕЩУ тях – те желаят учителите, както и родителите да са ДО тях – приятели и по-старши съветници…Българските учители – колкото и изпаднали от всякакви стълбици – трябва да намерят сили в себе си и да възстановят възрожденския дух на професията, възпитателната работа в училищата.Училището все още има какво да даде на децата – социализацията, инициацията към света на възрастните.
Иначе българските деца са едно голямо чудо – в тези почти мизерни условия те са
любознателни, умни търсещи личности.Трябва да им подадем ръка!
