През лятото на знаменателната 1989 година – за пръв път в живота си – пътувах зад граница…Случи се това да е във все още съществуващия Съветски съюз.
Първата ми спирка беше Ленинград /днес Санкт Петербург/. Ако се изключат местата, които се посещават от туристите, градът остави у мене угнетяващо впечатление – реката от хора, която те понася на големите проспекти и невъзможността на несвикналия с това множество да върви по своите си дела, запуснатостта на улици, кооперации, клаустрофобията на „най-дълбоко прокараното метро“ – всичко това трудно се понася.Напомнянията на любезните домакини да не заксъснявам след мръкнало – поради вилнеещите банди – всичко това свидетелстваше за вече напредналото разложение на Системата. С моите домакини коментирахме напредналия в България “ възродителен процес“ – сякаш не знаеха колко упорити и жестоки можеха да бъдат управлаващите.
А на площада пред Казанския събор вече се събираха големи групи „неформали“.
Последва посещение в Талин.Тамошната ми домакиня – бивша мис Естония – беше патила и препатила и от германци, и от руснаци. Братята и – убити от германците, съпруг и баща – убити от руснаците.Но това, което ме порази беше, че тя не мразеше обикновените хора – нито германците, нито руснаците. Синът и – професор по английска литература в университета в Тарту -перфектно познаваше и немската, и руската класическа литература.
По ветникарските павильончета там бяха пуснали – като картички – снимки на естонски държавници и военни от периода 1919-1940 – т.е. на независима Естония. На Ратушния площад /пред Кметството/ вечер се събираха доста големи групи от хора и коментираха. Заслушах се – възрастен мъж разпалено разказваше как преди 1940 г. Естонските чифлици са били най-подредените и доходоносните в Прибалтика, как слушал Сталин да казва, че „след като дойде съветската власт“ всички общо ще се грижат за тях и как като дошла съветската власт никой не се грижел за чифлиците…
Младежи събираха подписки за обявяване на независимостта. Като се приближаваха хора, които местните разпознаваха като „куки“ подписките се прибираха, изваждаха се музикални инструменти, звучеше музика, или младежите започваха да се целуват…
Киев ме впечатли с чистотата си, зеленината и чисто човешките пространства…С гордия украински патриотизъм, стигащ до национализъм.
Краят на октомври, началото на ноември се оказах в…болница.С тежка пневмония!Спомням си датата 2 ноември, оставката на Ерих Хонекер, вестите за рухването на Стената, „гласуването с краката“/ т.е. бягството през Унгария на стотици хиляди източногерманци, а също така и през превзетата вече Берлинска стена…тежката въздишка на една жена до мене:Ех, дали ще доживеем!
На самия 10 ноември си бях у дома, сама, когато в 17 часа, говорителят по радиото, с гласа на Левитан, обявяващ началото на Втората световна война, оповести решението за смяната на Тодор Живков…
След това, домашните ми запристигаха – всеки разказваше къде и как е научил новината.
Останалото го знаете – увисналата долна челюст на Тодор Живков….
