Feeds:
Публикации
Коментари

През лятото на знаменателната 1989 година – за пръв път в живота си – пътувах зад граница…Случи се това да е във все още съществуващия Съветски съюз.

Първата ми спирка беше Ленинград /днес Санкт Петербург/. Ако се изключат местата, които се посещават от туристите, градът остави у мене угнетяващо впечатление – реката от хора, която те понася на големите проспекти и невъзможността на несвикналия с това множество да върви по своите си дела, запуснатостта на улици, кооперации, клаустрофобията на „най-дълбоко прокараното метро“ – всичко това трудно се понася.Напомнянията на любезните домакини да не заксъснявам след мръкнало – поради вилнеещите банди – всичко това свидетелстваше за вече напредналото разложение на Системата. С моите домакини коментирахме напредналия в България “ възродителен процес“ – сякаш не знаеха колко упорити и жестоки можеха да бъдат управлаващите.

А на площада пред Казанския събор вече се събираха големи групи „неформали“.

Последва посещение в Талин.Тамошната ми домакиня – бивша мис Естония – беше патила и препатила и от германци, и от руснаци. Братята и – убити от германците, съпруг и баща – убити от руснаците.Но това, което ме порази беше, че тя не мразеше обикновените хора – нито германците, нито руснаците. Синът и – професор по английска литература в университета в Тарту -перфектно познаваше и немската, и руската класическа литература.

По ветникарските павильончета там бяха пуснали – като картички – снимки на естонски държавници и военни от периода 1919-1940 – т.е. на независима Естония. На Ратушния площад /пред Кметството/ вечер се събираха доста големи групи от хора и коментираха. Заслушах се – възрастен мъж разпалено разказваше как преди 1940 г. Естонските чифлици са били най-подредените и доходоносните в Прибалтика, как слушал Сталин да казва, че „след като дойде съветската власт“ всички общо ще се грижат за тях и как като дошла съветската власт никой не се грижел за чифлиците…

Младежи събираха подписки за обявяване на независимостта. Като се приближаваха хора, които местните разпознаваха като „куки“ подписките се прибираха, изваждаха се музикални инструменти, звучеше музика, или младежите започваха да се целуват…

Киев ме впечатли с чистотата си, зеленината и чисто човешките пространства…С гордия украински патриотизъм, стигащ до национализъм.

Краят на октомври, началото на ноември се оказах в…болница.С тежка пневмония!Спомням си датата 2 ноември, оставката на Ерих Хонекер, вестите за рухването на Стената, „гласуването с краката“/ т.е. бягството през Унгария на стотици хиляди източногерманци, а също така и през превзетата вече Берлинска стена…тежката въздишка на една жена до мене:Ех, дали ще доживеем!

На самия 10 ноември си бях у дома, сама, когато в 17 часа, говорителят по радиото, с гласа на Левитан, обявяващ началото на Втората световна война, оповести решението за смяната на Тодор Живков…

След това, домашните ми запристигаха – всеки разказваше къде и как е научил новината.

Останалото го знаете – увисналата долна челюст на Тодор Живков….

ПОЕХ  ЩАФЕТАТА ОТ Темплар И  raylight….

И така:

№ 1. Книгите ми

В днешното забързано, объркано и непредсказуемо ежедневие първото нещо, което ми носи успокоение е Книгата.Много съм щастлива в мига, когато съм в ръка с книга – художествен текст, история, психология,социални науки…Особено много обичам да разглеждам албуми, енциклопедии и атласи.

№2 Моят компютър

Спомням си първите мигове, в които се докоснах до Космоса, наречен Компютър и Интернет!За пръв път това беше в курса за компютърна грамотност.Първото ми преживяване не беше приятно – чувствах се сякаш  в открития Космос без скафандър и далече от спасителната ракета…Но после започнах да го опознавам и… опитомявам. Сега за него си мисля, че това е едно от великите творения на Човека – сравнимо единствено с печатната машина на Гутенберг.Средство за комуникация с неограничени възможности.Мисля си с известна завист към идните поколения, които ще видят неговото съвършенство.

№3. Пътуването….

Обожавам го!Независимо къде – близо или далеч, това е нещото,     което ме кара да се чувствам млада… все още.

№4. Писането

Миналата година то ме спаси от хорското безумие!

№5.Планината

Някои обичат повече морето …Аз…планината!Бих могла да кажа, че познавам планините на България.Най-много ме вдъхновяват Родопите, Пирин и Рила….

№6. Мисълта за моите близки хора….

Предавам щафетата на всеки, който желае да сподели нещо с нас, в Мрежата!

120 учители с приз в конкурса за литературно творчество

корицата на сборника

Конкурсът за учители творци, който бе съвместна инициатива на издателство „Анубис-Булвест“ и вестник „Сега“, приключи. В четири броя на приложението си „Просвета“ „Сега“ публикува няколко от кандидатстващите произведения. В конкурса се включиха няколко стотин учители от цялата страна. Произведенията на 120 от тях вече са поместени в „Скъпоценни камъчета. Сборник стихове, разкази, есета.“ Премиерата на книгата ще е на 28 май, от 18.30 ч. в къщата – постоянна експозиция „Златю Бояджиев“ в Пловдив, в рамките на фестивала „Пловдив чете“.

http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?id=0001302&issueid=3633&sectionid=28

ЕДИН  УМОРЕН  ВЛАК

На опустяла нощна гара

един уморен влак

е спрял замислено.

Опитва се да си спомни

любимата гледка

от последното пътуване.

Да се отърси от вятъра,

да съблече слънцето

и да облече нощта.

Отдавна

прочетени вестници

лежат безпомощно

в пустите купета

преди да дойде чистачката.

Машинистът отпива

чашата с вино

и отива да си ляга.

За да сънува

поредното

дълго пътуване.

07.10.2006 г.

гр.Пловдив

Стихотворението е поместено в сборника „Скъпоценни камъчета – стихове, разкази, есета“

ИК Анубис  Булвест 2000  Вестник Сега

Сборникът е представен в рамките на инициативата „Пловдив чете“ на 28 май 2009 година

Покана

На 28 май 2009 г. /четвъртък/ от 18.30 часа

Къща – постоянна изложба „Златю Бояджиев“

Издателства „Анубис“ и „Булвест“:
„Скъпоценни камъчета. Сборник стихове, разкази, есета“.
Представя Николай Табаков.

С мое скромно участие…
Каня всички, които имат възможност и желание да присъстват!

Днес България е в криза – икономическа, политическа, криза на държавността, криза на публичността.В публичното пространство витаят множество въпроси:Как ще излизаме от политическата криза, как ще излизаме от икономическата криза?Кое е първичното – битието или съзнанието?Много често, водени от марксовите постановки, мнозина смятат, че кризите в другите сфери се предопределят от икономическата.Ако си припомним обаче какво казва мъдрата книга, наречена Библия: В началото беше Словото /разбирано като Идеята/! ще излезе, че по-драматични за нас, българите, ще са кризата на публичността и държавността, а и политическата криза.

Важен е и въпросът как ще бъдат преодоляни тези кризи, с какви средства.Моят отговор е, че едно възможно средство за преодоляване на тези кризи е изкуството и културата като цяло. Известно е, че още в древността изкуството е било използвано както за възпитание на граждански добродетели, така и за пропаганда на определени политически идеи.Най-красноречивите примери са Древна Гърция и Римската империя /“хляб и зрелища“/.През Средновековието Църквата използва изкуството за идеологическо и религиозно въздействие.През Ренесанса обаче голямото изкуство се обръща с лице към човека и към обществото. Големите творци като Данте и Шекспир, Е.Ротердамски и Себастиан Брандт не само развличат, не само възпяват, но и критикуват.Определени политически идеи можем да намерим при творците от епохата на Класицизма, Романтизма, Натурализма и другите направления.От нашите съвременници, също могат да бъдат посочени творци, въплътили политическо съдържание в творбите си, без техният талант да бъде изцяло посветен на определена политическа кауза – те просто служат на Човека, на Обществото.Ничия пропаганда против войната не е толкова силна и мощна, колкото картините на Пабло Пикасо.

Българската културна съкровищница е съхранила имената на много талантливи твроци.Но те са свидни само на нас, българите, за останалия свят те остават неразбрани.Ако вземем например разказа „Андрешко“ на Елин Пелин ще видим, че той ни запленява с идеята за човешката солидарност.Но как би погледнал един германец – да речем – на изоставянето на съдия-изпълнителя в блатото?Разбира се, като рушене на държавността, погазване на правилата и  т.н.Друг е въпросът, че в доста исторически периоди държавата не е била закрилник на българина, напротив била е чуждата държава, държавата – враг! Днес твроците на българската култура отсъстват тотално от живота на обществото.Дълго време те сменяха верую след верую, позиция след позиция…Не можаха да се еманципират от държавата в достатъчна степен, поради това, че в областта на културата държавата все още държи в ръцете си всички и всичко – и средства, и субсидии, и институции.Ето защо избраха погрешния път да се затворят в себе си и да развеят знамето на аполитичността, което ги прави пълни аутсайдери.Освен това, скрити зад това знаме, изглеждат смешно откъснати от действителността.

Наистина трудно е един интелектуалец да се обяви в защита на собствеността, когато тази собственост е придобита по непочтен начин.Но той спокойно може да се обяви против погазване правата на човека, срещу унижението и погазването на човешкото достойнство, да скъса със сиромахомилството, популизма, да призове човека и обществото към активна промяна на действителността по посока демократизиране, разкрепостяване и освобождаване на творческите заложби на човека и особено младите хора.Да спре да служи на държавната пропаганда – каквато и да е тя!Да не подражава на остарели и ретроградни идеи и културни модели. Тогава биха имали смисъл и театралните постановки, и изложбите, а също така българската култура ще стане общочовешка, а не дълбоко провинциална, каквато е сега!

Христос Воскресе!

Албена Палпурина

Александър Божков

Ангел Грънчаров 

Ангел Станоев

Асен Генов

Балтазар Иванович

Безименният

Бело Море

Борис Димов

Борис Станимиров

Борис Тодоров

Валентина Наумова

Ваня Панайотова

Верина Весел

Весела Йорданова

Веселин Николов – dzver

Георги Алексов

Георги Ангелов и Светла Костадинова

Георги Грънчаров

Георги Харизанов

Даниел Митов  
Иво Йонков
Прошко Прошков

Димитър Аврамов

Димитър Антонов

Димитър Бъчваров

Елена Георгиева

Иван Бедров

Иван Костов

Иван Ко

Иван Стамболов

Иво Беров

Иво Божков

Иво Инджев

Йордан Николов

Калин Манолов

Калоянъ Ивановъ

 Капка Вачева

Константин Павлов – Комитата

Лалю Метев

Либърти

Лидия Стайкова

Лилия Христова

Лъчезар Томов

Любен        

Магдалина Гуенова

Майк Рам

Маргарита Ангелова – Гутева

Мария Ненова

Мария Николова

Мартин Заимов
Николай Младенов
Мартин Димитров

Мартин Пискулийски – Майстора

Мартин Странджански

Методи Маринов

Мирослава Гюгова

Михаела Смит

Николай Облаков

Огнян Дъскарев

Павел Николов

Петър „За Българските работи”

Петър Николов

Петър Петров

Петър Стойков – Longanlon

Пламен Асенов

Пламен Борисов

Пламен Даракчиев

Радан Кънев

Румяна Желева

Сандо – „Блогуващият с пилци”

Симион Патеев

Симо Иванов

Спас Колев

Стефан Асенов

Таня Соломонова

Теодор Дечев

Тодор Павлов

Тодор Сантов

Христо Марков

Юлиан Попов

Юрий Александров

Янчев  

 

 

 

Честит празник, скъпи сънародници! Успехи на всички!

Българският преход има за свои най-големи жертви две големи групи от населението – пенсионерите и децата.Докато пенсионерите все пак имат възможност да заявят своите искания към управляващите, защото са може би най-голямата група гласоподаватели, политиците заиграват често с тях и техните проблеми, то българските деца нямат такова влияние. Те са третирани като безправен обект на управленческите решения.За тях се говори по време на благотворителни акции, във връзка с реформаторските приумици на просветната администрация.Често биват употребявани като средство за разправа с отделни групи, съпричастни към отглеждането, възпитанието и образованието им – родители, учители…

 Въпреки че се наблюдава известно увеличаване на раждаемостта, условията за отглеждане на деца в България биха могли да бъдат наречени ужасни.

 На първо място, на българските семейства държавата отпуска мизерни средства за децата.Ако родителите са безработни или с ниски доходи, дори физическото оцеляване на децата е под въпрос.Социалният министър едва ли знае обаче как с мизерните суми трябва да се купят скъпо струващи дрехи, обувки, които трябва да бъдат подменяни сезанно.Едва ли знае колко струват училищните пособия, които едно дете трябва да си закупи през учебната година, колко струват закуски, обяд и т.н.Имам преки наблюдения – почти половината ученици в ХІІ клас, вместо да се концентрира в учебна дейност – подготовка за матура, кандидатстване във ВУЗ,през настоящата учебна година бе принудена да работи.

 И тук, на второ място, идва другата беда – духовната и психологическата среда, в които живеят и се възпитават българските деца…

 Проверява ли някой тези работещи деца при какви условия работят?Какво се случва там, където те се трудят?Спазва ли се законодателството на сткраната? Предполагам, че отговорът е не…Подозренията ми са, че там децата са не само жестоко експлоатирани, но и отвъд – принуждавани да вършат неща, които далеч надхвърлят представите ни за морал и право.

 Българските родители в настоящия момент се отнасят към децата си по два възможни начина.Единият – собственическото отношение, пренесено от патриархалната среда, в която бяхме доскоро.В тези семейства детето е безгласна буква, няма право на мнение, грижата за него е сведена до това да бъде нахранено, облечено, а за духовните му потребности не се интересува никой…Вторият тип семейства са изоставили децата изцяло на улицата – родителите са в чужбина, заети с печалба, а децата – сами и самотни.Българското семейство, призвано да извади нашето общество от социалната аномия, се намира в дълбока криза.Много са децата, родени не в нормално и юридически стабилно семйство, а родени в съжителство на своите биологични родители, което винаги може да се разпадни.Никой не се грижи за правата на децата, родени в такова семейство.

 Много може да се говори и за ролята на учителите.Българските учители – към които принадлежа и аз – трябва да се освободят от мита за послушния ученик. Днешните български деца, отворени много повече за широкия свят, не понасят учителите НАД, СРЕЩУ тях – те желаят учителите, както и родителите да са ДО тях – приятели и по-старши съветници…Българските учители – колкото и изпаднали от всякакви стълбици – трябва да намерят сили в себе си и да възстановят възрожденския дух на професията, възпитателната работа в училищата.Училището все още има какво да даде на децата – социализацията, инициацията към света на възрастните.

 Иначе българските деца са едно голямо чудо – в тези почти мизерни условия те са

любознателни, умни търсещи личности.Трябва да им подадем ръка!

 

 

 

Older Posts »